Какво ни трябва повече?

Две чаши празни от кафе на масата стоят.
Леглото неоправено ме чака, на две натри да си завия спомени
и да те чакам да се върнеш някога.
И ще се върнеш знам. За да си купиш малко от утехата,
която давам ти в прегръдките си нежни.
Навън вали отдавна тих, бял сняг
и аз и ти сме две усмивки снежни.
Едва докосвам устните ти с пръсти
и мисля колко много искам те в този миг.
Когато тялото ти с мойто слива се
и в тишината бяла чуваме далечен вик,
и светове въртят се, и планети
и в този миг сме само аз и ти
и трябват ни не пътища, а неутъпкана пътека
една луна над нас да свети
и в тъмнината да ме гледат същите очи!

Когато спра да те обичам...

Постой така за малко, мълчаливо...
Не говори дори, не ме прегръщай.
Не съм за теб и ти не си за мен, това го знаем.
Но спомените няма смисъл да ми връщаш.
Сега е късно... Рано е дори, когато срещаме зората слети..
В прегръдка мека моята душа стопли...
Върни ми цветовете,
в които цял живот рисувах те,
за малко ме закриляй, за малко ме прегръщай...
За малко ме обичай...
Когато спра да те обичам...можеш да се върнеш.

Присъдата

- “Нямам какво да кажа повече! Моля, отправете присъдата си.
- Ти си красива и млада, помисли си добре. Има какво да загубиш.
- Губя себе си. Не и мирът си вътре в мен – него не могат в кървави нишки да оплетат. Мечтите ми никой не може зад железни решетки да окове.
- Заблуждаваш себе си, дете! А заблудата мираж е за душата... Ти в илюзия живееш. Тя изменя мирогледа, сетивата.
- Нямам сетива. Аз гледам, но не виждам. Хиляди пъстри цветя ухаят край мен, а сякаш не вкусвам аромата им. Вдишвам въздуха кристално-сив, но не усещам допира му. Докосвам нечия ръка, улавям нечий поглед огнено-разтапящ, а пулса ми остава равномерен...
- Човек на своята природа не е верен.
- Какво човекът е за вас? Мишена жива? Кукла на конци? Декор за нашия „прекрасен свят”? Не! Той е кълбо от импулси, променливи и непостоянни импулси. Аз нямам импулси! Аз тичам със свободата си, във вечна надпревара с времето и пространството. Свободата е моето Аз, но не привидната, а вътрешната. Нямам ли я, по-добре да ме няма. Само така мога да уловя вятъра в ръцете си и до зори да препускам с алени коне. Лъчите слънчеви тогава даряват ми усмивка, а бризът нощен гали ме в жадувана почивка, прегръща ме зората синкаво-лилава и къпят ми очите сутрин капчици седефена роса...
- А любовта? За нея разкажете.
- Няма какво да ви кажа за нея. Съдете!”

Обичах те преди да те създам

Обичах те дори преди да те създам,
създадох те преди да мога да те видя.
В ръцете ми като скулптура ценна,
изваяна от даровит мечтател, виеше се...

Започнах трескаво да те извайвам...
Не спях ни денем, нито нощем.
Извезах бистрите очи с лагунно сини езера...
С цветовете пъстри на дъгата лицето изрисувах...
Треперех цяла, докато те ваех...
А ти така безжизнен и студен
ме гледаше и две сълзи търкулнаха се по лицето ми
и капнаха над каменното ти сърце...
Тогава с гръм и трясък се разчупи
И падна в нозете ми строшен на две...

Изгубих те преди да те познавам.
Обичах те дори преди да те създам.
Прегърнах камъка – с устни топли го целунах,
Сърце човешко за каменно ще си продам.

Теб...или Всички

Не ми излизай с тези номера! Навън не е студено,
просто празно е когато ти стоиш във вкъщи сам,
а аз се забавлявам!
Събрала съм мъже дузина, които може би ще ме обикнат!
Такава съм - имам нужда от теб или от всички!
Такъв си и ти - и няма да се промениш.
Но както си говоря смело, така сълзите в миг ще потекат,
гласа ми меден ще се разтрепери,
когато ми прошепнеш сетен път,
че искаш ме... Че имаш ме - ти знаеш,
но няма днес от мене да го чуеш.
Такава съм - разлята и пикантна,
понякога лютива,
но винаги вкусна...
Сега ще ме вземеш ли пак, на крилете си?
И пак да се сгушиш в сърцето ми и да заспиш...
Докато не престана да вярвам в теб,
в радостта, която носят очите ти,
в любовта, която носи сърцето ми,
твоето, моето сърце...
Няма как да те искам днес,
но никой няма право да ми казва да не те искам.
Такава съм си - романтична и въздушна.
И буреносна щом ме предадеш.
Такъв си ти - непредсказуем, волен...
Такива сме...
Имам нужда от ТЕБ или от Всички,
за да покрия липсата,
да ми набавят чувства и емоции
и после да ги размотавам в търсене на истина...
Самата аз лъжа съм...
Но номерата са си твои, и аз прихванах може би от теб.
Такава съм. Обичам да те имитирам.
Да си играя на любов, на страст, а после да си тръгвам.
Да лъжа, да не мисля, да не чувствам.
Дали на теб започнах да приличам?
Едва ли, darling!
Аз все още МОГА да ОБИЧАМ!

Всичко и нищо си ти

И тук си и не си...
И чашата ми пълна е, а всъщност празна си стои.
И няма те, а всъщност аз съм празната...
Спускам се по ръба на острието и виждам себе си
в стъклата счупени.
Коя съм АЗ и кой си ТИ да ме обичаш?
Обичаш другата, която всъщност аз съм.
Какви сме ние двамата?
Две чаши счупени завинаги!
Защо???

...Защото няма те, а всъщност тук си.
Защото сърцето ми е празно
и кръв тече от слепите за теб очи...
А всъщност ти си там в слепотата на деня
и в истината, която в мен се ражда,
когато ИМА ТЕ,
когато НЯМА ТЕ,
когато чашата е пълна или празна,
когато ТЕ ОБИЧАМ или НЕ!

Паднал ангел

От днес за теб душата ми затворена врата е,
с мръсните си пръсти даже да почукваш не посмявай,
злокобно ще ти се изсмея - колко жалък си,
по този начин вярата ми да предаваш!
За мене беше ангел, светлина от рая
в оковите на сивия ми дом,
но днес ти падна от пиедестала
и разруши дори основите на моя храм.
Проклинам те - дано обичаш друга
и огън да гори сърцето ти продажно..
Но всъщност - искам да обичаш мен
и да ме молиш да се върна пак обратно.
И в този миг да разбереш
какво за мене бил си и какво сега си -
а именно едно голямо НИЩО....
Недей да молиш - любовта ми вече е убита,
недей с въпроси пак сърцето ми разнищва.
Ти моят паднал ангел си от днес,
и точно днес започва моята отплата -
да те накарам да платиш за мойта болка
с любовта си!

Fallen angel

You thought you could control me
and my life could spin around you
But you don't know anything about love
and things that you can destroy...

But now I found out your love was a lie
and my heart just broke up at once
and suddenly I realized
there's no place for you anymore...

I know it hurts so much
But I should let you go..
and never ask about you
and never look at you
'cause when the sun arises in the morning
you'll be a fallen angel
and nothing could make my heart fly again.

'Cause you're my fallen angel now
like Lucifer you turn to devil...
'Cause you're my broken heart now...
And nothing can bring me back...

Cause you're my fallen angel...
'Cause you're my broken heart...
And I would never be the same...

Пиеса за страстта

Син мрак се стеле над призрачния под.

Протягам длан за да я уловиш,

но ти изчезваш. Като сянка отделяш се от мен

и в миг леден студ нахлува в главата ми.

Почти замръзвам.

Почти умирам.

Кой си ти?

Защо без теб ми е така студено?

Защо те чувствам толкова години като част от себе си?

Нима това е само суета?

Нима животът ни пиеса само е?

Не искам роля второстепенна тогава!

Искам да изиграя ТВОЯТА ЛЮБОВ!

Дамата на сърцето ти....

Кога ще ме обикнеш както Дон Кихот обичал Дулсинея?

Както Ромео в Жулиета се е вричал?

Както Отело ревността докарвала до лудост?

КОГА ТАКА ЩЕ МЕ ОБИЧАШ?

... Навярно отговора знаеш. Но все така си мълчалив.

И все така объркваш ме. И все така желаеш.

Аз знам, щом с ръка докосна те,

раздираш се от плътски повик.

Но обич моя, плътта ми не е всичко..

така съм от лъстта ти уморена...

Това е преходно, неистинско... И ВСИЧКО,

КОЕТО ИСКАШ В МЕН...

След този сън, аз зная -

при мене пак ще приютиш глава,

ще ме целуваш жадно, ще ме искаш,

ще слееш сянката си със нощта...

И любовта ще гасне, само викове кресливи

ще чува нощното небе...

А след като изригне с тъмна мощ вулкана,

тогава обич,

моето сърце ще спре...

Защото е ненужно...

Проклятието мое... ТИ СИ!

Ти си хладния повей на вятъра,
разтворил гърдите ми,
влял в мен празнота.
Ти си кресливия вик на птиците,
писък разкъсващ зловещата тишина.

Ти ме имаше. Аз пък те нямах.
Аз те виках, а ти си отиваше.
Аз те молех – душата ти, пълна със смях
Бе горчива и с моята няма молба тя се сливаше.

Ти – на рамото ми свел глава,
Ти не се смееше! Кървави бяха твойте сълзи!
Ти отказа да бъдеш силен – предаде се.
Любовта си предаде! Предаде и мен,
И себе си ти!

Затова не поглеждай виновно...
Аз те чакам, но ти не прииждай.
Като прилив и отлив си ти в живота ми,
но последният залез днес виждам.

Ти си капката дъжд на прозореца ми.
Превърни се в лъжовна сълза.
Не прониквай в сърцето, прогнило в отрова.
Аз обичам! Но обичам ли – оставам сама.

Това е моето проклятие.
Не, не искам да ме съжаляваш!
Самотата научи ме да не обичам,
Да не вярвам.. Да не прощавам.
Дори и на теб. Отиди си!
Завинаги. Внезапно.
Проклятието мое... ТИ СИ!

Колко ли струва тази надежда?

Пада дъждът пред старата къща.
И руши до основи това,
което с болка градено е.
Само трепетни жълти листа ми напомнят,
че и в болката блика топлина.
И аз протягам вкаменени пръсти
до кората на дървото,
сълзите ми поливат го и избуява
като надеждата, стаена в гърдите;
като надеждата, умираща с полета на птиците.
Пада дъждът. Усмирена и няма
взирам се в него като в поредна лъжа.
Чакам да дойдеш, но още те няма,
чакам да дойдеш на стария праг
и да те имам за миг в ръцете си нежни...
Колко ли струва тази надежда?

Научи ме

Научи ме - да обичам с очите си.
Да бъда в мрака спасителната светлина.
Научи ме - да живея без тебе в дните си.
Да не бъда никога сама.

Научи ме - да галя с нощния вятър ръцете ти.
Да бъда изгрева в твоя ден.
Научи ме – да целувам със слънчев лъч лицето ти.
Да залязвам вечер в погледа ти уморен.

Научи ме – да бъда себе си и в теб да не живея.
Научи ме истината да отричам!
Научи ме като теб да бъда!
Да не вярвам в никого!
И никого да не обичам!

Една жена

Аз те чакам, но ти не прииждай!
Буреносен е погледът син.
И се врязва мълния в сърцето
и угасвам като ден след буря..
Не, ти не си Един!

Ти си един от всичките,
които в мен живяха;
ти всичките в един си,
който с мен се смя, живя
и миналото ми разказа.
Но любовта си да докаже не посмя,
да бъде себе си
и да приеме мен каквато съм –

Една жена,
която в теб откри след мрака светлината;
която ден след ден се взираше в очите сини;
която умираше без теб в самотата;
която в теб откри тъй свята нежността;
която мрази те до болка
и обича те до сълзи....

Една жена,
която всеки миг за теб живя!

За приятелството

Толкова тъжен, изгубен и сам
пак уморен до теб днес се спирам,
пак да търся част от изгубен живот,
пак да градя нещо, което да не умира.

Сякаш загубих посоката - уж толкова вярна,
а с толкова много погрешни стрелки;
Всеки от нас губи се постоянно,
после пак тръгва смело по улици нови,
скрил в свойте пазви стари мечти.

Тези толкова крехки надежди
колко години крепяха душите ни?
Колко пъти тези стари одежди
кърпихме със сълзи на очите ни?

Всеки от нас все още е тук,
но приятели, чуйте, тук отдавна ни няма,
само спомени - смешни и страшни напук,
шепнат, че всяка комедия всъщност странна е драма.

Всеки от нас оставил е тук
нещо от себе си - спомен, надежда, любов..
Всеки нещо търсил е, чакал, копнял е..
Всеки за своя път бил е готов.

Толкова тъжен, изгубен и сам
пак уморен до теб днес се спирам.
Да ми покажеш посоката можеш ли?
Тихо...Знам.
Всеки уж нещо гради нерушимо,
което все пак....
накрая.....умира.

Without you

Composed by: Rositsa Kirilova

1.All these nights without you, babe
seem like empty life.
I was just trying to find a better world for us.
Sleeping here without you, babe,
deep hole in my heart.
Did you go away from me?
Can you tell me - why?

Chorus:
But I hear only voices
and they're telling me that you're gone,
forever you're gone away.
And my heart is tearing without you,babe
and the shadows look alike
and all the people look like you..
Would you come?

2. Thousand miles are rolling now,
every day's the same.
I'll try to find you in the crowd
and make you stay.
Feels like my heart's half alive,
Feels like I'm dead.
Come back in this life destroyed
and forever stay...
Stay...
Stay...

Chorus:(the same)

Без теб
Автор: Росица Кирилова
1. Всички тези нощи без теб
приличат на празен живот.
Аз просто се опитвах да намеря един
по-добър свят за нас.
Заспивам тук без теб,
в сърцето ми зее дълбока дупка;
Тръгна ли си от мен
и можеш ли да ми кажеш "Защо"?

Припев:

Но дочувам само гласове,
които ми казват, че теб те няма,
че завинаги си си тръгнала...
Сърцето ми се разкъсва без теб..
Всички сенки са като една.
Всички хора приличат на теб...
Ще дойдеш ли?

2. Хиляди мили се изминават,
всеки ден е като предишния.
Аз ще се опитам да те намеря сред тълпата
и да те накарам да останеш.
Чувствам се сякаш сърцето ми е наполовина живо.
Чувствам се като мъртъв.
Върни се в този разрушен живот
и остани завинаги.
Остани...
Остани...

Всеки миг с теб

Животът ми като наниз от спомени
отново пред очите ми минава,
скъпи спомени с теб като листи отронени
в миг в паметта оживяват.

Твоето нежно лице младостта ми пак връща
като дар, взет отдавна назаем.
Сякаш миг...протягам ръце и прегръщам
с моите длани други две длани.

Сякаш миг...ала няма забрава.
Сякаш си тук...а отдавна не си.
Сякаш всеки миг с теб в паметта ми остава
като вечност в моите дни.

А има ли вечност (все пита сърцето),
щом още така те обичам?
Защо не забравя? Защо ти прощава (проклето)?
Защо се от теб не отрича?

Спаси ме

Спаси ме. От студа и тишината,
от мрака непознат и от случайните очи.
Спаси ме. Само миг.. и самотата
се изпарява,щом до мен си ти.

Спаси ме. От безверието мое,
което в мен царува всеки път, щом си отиваш.
Спаси ме. От тъгата в сърцето,
щом всеки път от него по парченце вземаш.

На кръст безверието мое ти разпни
и нека страдам!
Нека кръв от моите ръце извира!
Но остани до мен! Спаси ме от страха,
че всяка обич в този свят умира.

Разпитвах те до днес.

Разпитвах те до днес. За нашата обич.
За чувствата ни свети, но внезапно отлетели.
За детството. За спомени, облечени в тъга;
за думи минали, внезапно онемели.

Разпитвах те. На кръст положих моите сетива,
за да успея някак да проникна в душата ти.
Ала не знаех, че отдавна е заключена врата
и строги стражи пазят самотата ти.

Разпитвах те до днес. За нашето бъдеще.
За всички думи, неизказани и премълчани.
За слепите целувки, за откраднатите мигове,
за туй че от съдбата с теб сме изиграни.

Всеки път с тебе разпилявахме небрежно любовта,
вместо да събираме отронените й парчета.
Надсмивахме й се ехидно, завладяни от страстта,
но днес на нас стовари се огромната вендета.

Разпитвах те до днес. Но днес така съм уморена
от твоето мълчание, от неизказани слова.
Защо не ми говориш? Защо отричаш,
че днес последен шанс ни дава любовта?

Запомням те...

Запомням те...
Започвам с очите ти кристално сини,
с устните - разцъфнала зора,
с кожата ти - порцелан и пясък топъл,
с ръце - милувка вечерна,
с косите - залез и тъма,
с погледа - наивност свята и лъжа;
В тебе мога целия си свят да събера!

И всеки път в теб така се вричам,
изгубвам те и връщам те в паметта;
аз зная, че дори и да ме няма все така ще те обичам,
за да останеш с мен във вечността.

Запомням те...
Докосвам те с очи.
С длан гореща образа ти вая.
Пред мен, до мен, в мен - навсякъде си ти.
Студен и топъл...
Позорен...свят...
Нежност моя!
С мене остани в безкрая!

Другата в мен

Красива си – не го отричам.
Отива ти да си сама.
Да скиташ сред звездите...
Да политаш.
Все тъй красива си.
Ала у теб руши се гордостта.

В теб полита ден...
Нощта умира...
Къде е той, над тебе свел глава?
Къде си? Тичаш онемяла, дива...
Да търсиш себе си в свят на сенки и мъгла.

Нощта все още диша в твоята утроба.
Светът е твой. И само твоята ръка
безгласно ще го вземе и играе с него,
все още си неука, но пред теб е той
като учителка добра.

Той ще ти покаже цветовете,
различни от черния.
От нощта.
От мъката.
От болката.
И пъстроцветен ще блесне пред очите ти като дъга.

Все тъй красива...Гледаш ме;
В теб прераждам се и питам те -
Забрави ли ме ти?
Аз същата съм – малко по-смирена,
по-добра съм, но ме познаваш!
Не го отричай! Само в себе си ти погледни.

Ужасна съм, нали? Смеха коварен е,
а ти така си от живота уморена.
Но знаеш вътре в себе си, че тук
за слаби място няма.
Иначе отдавна да си променена.

Не ме пъди, аз сянка твоя съм
и миналото ти отлично знам,
като магия пъстроцветно дива
лежи върху плещите ми като товар.

Но ти не се плаши.
Все тъй красива си.
Нима в теб не долетя щастлива пролетта?
Любов невинна... Беше знам. Любов безумно дива..
Недей унива.
Ти знаеш – всичко си отива в света.

Вземи в ръцете си две стръкчета цветя
и върху себе си ги разпръсни като вълшебен лек,
И с очи нагоре в синевата погледни -
аз там съм – другата в теб.