Моето изкуство

Поезия

"Колко ли струва човешкият свят на мечтите?
Въздушни кули - и евтини, и недостижими.
Докосвам ги с върха на пръстите си.. и те рушат се,
градени цял живот,
а само миг - умират!"





17 февруари, 2010

Може би

„Може би времето ще разкаже нашата история.
Може би времето ще я разпилее подобно на падащите
есенни листа от септемврийския вятър.
Може би ще я съберем в дланите си и ще я пазим винаги.
Може би е рано да кажем винаги. Както и сбогом. „

Няколко февруарски мисли

“Понякога за да прегърнеш една мечта,
трябва да оставиш друга да си иде”

„И точно, когато си мислиш,
че крилете ти завинаги са прекършени,
се изправяш и политаш до най-високите си върхове,
по-силен от страха си”

„Любовта не се състои в това да я споделяш с някого.
Тя се състои в това да я дадеш безвъзмездно.”

„Казват, че очите са прозорец към душата на човек.
Аз никога не бях виждала такава чиста и красива душа”

„Ти ме взе на ръцете си и ме спаси, когато светът ми беше станал тъмен. Озари го, даже заблестя... Сега, когато си тръгна и тъмнината се спусна над мен като черна постеля, може би друг ще ме спаси. Но кой ще спаси теб? Кой ще спаси нас?”

„Любовта няма граници. Тя има моменти.
Моменти на щастие, моменти на болка,
моменти на пречистване и израстване.
И всичко това си заслужава.”

10 февруари, 2010

Свят за нас


Когато плахо ти към мен пристъпваш,
косите си покрила с воал от ласкава зора
като за първи танц невинна самодива,
очите си окъпала в капки утринна роса...

Когато аромата си на дивна пролет
край мен разнасяш с чудна лекота,
когато пиеш дъжд пороен от страните ми,
какво значение дали го има вън света...

Когато на гърдите си упойваш ме в прегръдка,
когато огън буреносен вливаш в мъжкото ми тяло,
когато устните ти са отровно-сладка глътка,
когато моето сърце с твоето е във всемирно цяло...

С теб не се страхувам да признавам, че ОБИЧАМ!
Че мога само с дланите ти приказка да сътворя...
Че мога да се смея като луд, след лудите да тичам..
че мога в две очи цял СВЯТ ЗА НАС да побера!

Запей ми ветре

Запей ми ветре онази твоя тъжна песен,
и сетне като полъх разнеси я по света...
Дано до него стигнат тъжните акорди,
откъснати от вярната ми нощем Самота....

Запей ми ветре пак за любовта ни,
която като мощен кораб разделя морските вълни,
която океани тъмни прекоси
и хиляди пристанища намери,
и сетне на брега се тихо укроти.

Запей ми ветре за шумния многомилионен град,
за онази нежелана и мрачна раздяла..
за вярата,
че любовта или си отива завинаги
или просто докрая е цяла!

От нечестивия кръг на времето не мога да изляза.
Стрелките сочат юг, ала душата ми сестра на северняка е.
Стрелките неуверено все сочат чужди брегове.
Кръстосан път и едно решение.
Някъде далеч, където птиците могат да свият гнездо,
без да очакват завръщането на лятото,
без даже да е нужна топлина.
Но...уморени са ръцете ми-крила.
Сърцето ми износено е...
от неразбрани думи, мълчаливи упреци,
неразбиращи хора, хора просто отиващи си,
забравящи че си им подарил частица от себе си...
Просто съм уморена...

Моля се да те има


На хладен ден душата ти прилича...
Очите ти въздишки са нечути,
в утринта на пролетния ден душата си събличаш
и тичаш...като южняка непокорен тичаш ....
И хората за мене питаш...
- „Отдавна тук не е... Ала защо разпитваш?
Тази жена отдавна си замина”
Отдавна не е твоя.... да..
Отдавна ничия не е...
Моли се просто да я има...

Ти помниш ли, когато те обичах?
Когато вечер приютявах те в прегръдки снежнобели..
Останаха ми само снимки – безцветни спомени за нежност,
подгряващи среднощното огнище..и като въглените изгорели
очите ми се спират върху теб,
стоиш в рамка с мен и даже се усмихваш...
И после стъклен звън.. Метален удар.
Среднощен акорд тишина...
И сетне всичко стихва.

Не ми я връщай... Изморената гримаса...
Не ми е нужна. Аз съм си такава... същата...
Но досега не бях разбрала каква съм с теб...
Но днес се виждам – не щастлива, а намръщена.
Ти беше досега стаената в стените ми надежда,
Но след всяко жарко лято идва тежка зима..
Събличам днес последната следа от теб,
Очите си измивам и проглеждам....
И вече няма те...

Просто се моля... пак... да те има!

Да остане с тебе завинаги...


Искам да вържеш очите ми - слепите,
да ми покажеш света на вината,
да бъдеш моята светлина в тъгата на нелепието,
да бъдеш до последния мой дъх на земята.

Искам да вдигнеш косите ми - тежките
и свенливо от техния аромат упоен,
с тях да завием телата си - грешните,
да се слееш с мен до последния мой ден.

Искам да целунеш очите ми - влюбени
жадните устни да впиеш в мен....
Да ме прегърнеш за малко...
Сетне дрехите ми да разкъсаш...
Да изтръгнеш сърцето ми...
Да остане с тебе завинаги...

И какво от това?

Не дойде... И какво от това?
Толкова силна направи ме, че не плача дори.
Нямам сили за въпроси безсмислени,
нито за твойте наглед невинни лъжи.
Стоя до телефона... Безмълвно гледам го и си припомням
за твоите ръце, които галеха лицето ми,
за искрената ти усмивка,
за парещите ти целувки...

И... няма смисъл...
Аз знам, че пак ще се обадиш.
След седмица, година, кой знае КОГА?
Дотогава аз ще съм безсмъртно силна.
Не дойде... И какво от това?