Пада дъждът пред старата къща.
И руши до основи това,
което с болка градено е.
Само трепетни жълти листа ми напомнят,
че и в болката блика топлина.
И аз протягам вкаменени пръсти
до кората на дървото,
сълзите ми поливат го и избуява
като надеждата, стаена в гърдите;
като надеждата, умираща с полета на птиците.
Пада дъждът. Усмирена и няма
взирам се в него като в поредна лъжа.
Чакам да дойдеш, но още те няма,
чакам да дойдеш на стария праг
и да те имам за миг в ръцете си нежни...
Колко ли струва тази надежда?
Няма коментари:
Публикуване на коментар