Вятърът в мен

Обичаш да ме гледаш, когато танцувам, нали?

Когато извивките на тялото ми

 карат устните ти да се свиват от желание.

Прехапваш ги отчаяно, почти боли...

Танцувам с вятъра в косите ти...

Онези къдри, диво черните...

Почти докосвам те с ръце,

А всъщност искам вятърът ми да си ти...

 

Да се разливаш в мен подобно на гореща струя,

На водопадени талази върху ти да се стелят моите коси...

Танцувам още...

С теб, в теб...

бях тих дъжд, днес съм страховита буря...

И вятърът в мен си само ти...

Двойна доза

Искам да напиша толкова много виолетови стихове,
нежно протягащи тънките си сребърни нишки,
за да посрещнат утрото без страх,
че тъгата още не е задрямала.
Само притихнала е в теменуженото безвремие
на отмерващия притихналите секунди часовник,
за да не те събуди вината ми,
протягаща се като ленив котарак
под хилядите картини,
които висят над красивата ти главица.
Протягам белите си пръсти да погаля
една къдрица черна,
диво черен албанос...
Разцъфват устните ми като люлякови пъпки
в усмивка ведра...
пурпурно-златист ще бъде днес денят, светът!
И цялата безкрайно забързана планета
с хилядите си безцветни мисли в часовете преди
първата зора...
Свивам се ненужно тъжна в прегръдките ти -
преждевременно увяхнало нежно цвете...
Целуни ме с устните си диви ружи..
Напои душата ми с малко вяра.
Съмна се...
Ах, няма те...
Но налял си кафето ми...
От онова с двойната доза тъга.

Просто хората винаги си тръгват

Кога объркаха се всички пътища?

Пътеките, които водеха към някакво начало?

Остават само празни кръстопъти,

безкрайни хоризонти

и счупено на хиляди парченца цяло.

Немирна е душата ми, стаена

под хилядите блудкави игри...

Кога престанах себе си да бъда

И да отричам колко всички сме сами?

Кога престанах в думите да вярвам,

на дявола да давам тялото си, а душата ми в лед

да иска просто малко обич и утеха

и да намери най-накрая себе си в теб.

Накрая всички са еднакви. Изненадващо еднакви.

Накрая всички сме сами.

Накрая ангелът и дяволът в един и същ човек са.

Просто people always leave.

Мога и сама

Хиляди слънца огряват малката ти стая.

Пролетни птици прелитат с пойните си гласове.

А при мен пролетта не пристигна, любими.

Гледа ме само дъждовното, мрачно небе.

Даже април не е благосклонен

да дари сърцето ми с къс топлина...

В твоя живот ново слънце пристигна,

а в моя след теб цари самота.

След силно тръшната ти врата

Не останах на прага да моля,

Тръгнах си със залеза, твоя пръв и моя последен.

Ти ще дочакаш навярно изгрева утре.

А моят свят от утре ще е крепост ледена,

Затворена за всички, без ключове,

Които после някой ще захвърли у дома.

За теб е непристъпна кула вече любовта ми.

Отивам си. Всички знаят, че мога и сама.  

Просто поредния дъждовен ден

„Това не е края на тъжния филм. Нито началото.
Не е поредното ми романтично писмо.
Нито тъжното, нито онова забавното.
Това е просто поредната серия от филма.
Онзи с мъдрия накрая епилог."

Това са хилядите парченца от весели снимки,

които разкъсах без жал.

Това е част от спомените, които запалих

с последната свещ, която не изгоря онази нощ,

когато сътворих от нищото

атмосферата на хиляда и една нощ.

Е, нашите нощи са далеч по-малко

и в тях не ти разказвах приказки.

Разказвах ти за живота си,

и ти за своя,

за общите ни планове и мечти.

Това са хилядите сълзи на възглавницата ми,

които вече са изсъхнали.

Оранжевите ми стени, зад чието забавно присъствие

са се скрили молитвите и думите ми за теб.

Това са хилядите стаени въздишки зад белите врати.

Това не е поредното ми писмо.

Нито поредните ми сълзи за теб.

Аз вече не плача.

Това е просто поредния дъждовен ден.

Нито повече, нито по-малко.

Среднощно

Среднощен блясък... Тишина... в косите посребрено бели... Една жена, като войник на пост сред тъмнина реди небрежни спомени като вълни къдели... Побутва с пръсти уморени времето намръщено, прошепва му пак нещо тайнствено и все така тъче... Минути, часове... Неделна сутрин върху ленивата възглавница... и сетне чернокоса в деловия понеделник, докато не дойде пак жарта на лятото... да й опари устните и весело в усмивка да притихне... Златисти слънчеви лъчи косите й да шарят... Среднощен блясък... Суета... в очи смарагдено зелени... С моите се слей, в изюмрудения блясък... Докато обичам те... Среднощен стон. Очакване... и самота.