Моето изкуство

Поезия

"Колко ли струва човешкият свят на мечтите?
Въздушни кули - и евтини, и недостижими.
Докосвам ги с върха на пръстите си.. и те рушат се,
градени цял живот,
а само миг - умират!"





15 февруари, 2009

Всичко и нищо си ти


И тук си и не си...
И чашата ми пълна е, а всъщност празна си стои.
И няма те, а всъщност аз съм празната...
Спускам се по ръба на острието и виждам себе си
в стъклата счупени.
Коя съм АЗ и кой си ТИ да ме обичаш?
Обичаш другата, която всъщност аз съм.
Какви сме ние двамата?
Две чаши счупени завинаги!
Защо???

...Защото няма те, а всъщност тук си.
Защото сърцето ми е празно
и кръв тече от слепите за теб очи...
А всъщност ти си там в слепотата на деня
и в истината, която в мен се ражда,
когато ИМА ТЕ,
когато НЯМА ТЕ,
когато чашата е пълна или празна,
когато ТЕ ОБИЧАМ или НЕ!

09 февруари, 2009

Паднал ангел



От днес за теб душата ми затворена врата е,
с мръсните си пръсти даже да почукваш не посмявай,
злокобно ще ти се изсмея - колко жалък си,
по този начин вярата ми да предаваш!
За мене беше ангел, светлина от рая
в оковите на сивия ми дом,
но днес ти падна от пиедестала
и разруши дори основите на моя храм.
Проклинам те - дано обичаш друга
и огън да гори сърцето ти продажно..
Но всъщност - искам да обичаш мен
и да ме молиш да се върна пак обратно.
И в този миг да разбереш
какво за мене бил си и какво сега си -
а именно едно голямо НИЩО....
Недей да молиш - любовта ми вече е убита,
недей с въпроси пак сърцето ми разнищва.
Ти моят паднал ангел си от днес,
и точно днес започва моята отплата -
да те накарам да платиш за мойта болка
с любовта си!

Fallen angel
















You thought you could control me
and my life could spin around you
But you don't know anything about love
and things that you can destroy...

But now I found out your love was a lie
and my heart just broke up at once
and suddenly I realized
there's no place for you anymore...

I know it hurts so much
But I should let you go..
and never ask about you
and never look at you
'cause when the sun arises in the morning
you'll be a fallen angel
and nothing could make my heart fly again.

'Cause you're my fallen angel now
like Lucifer you turn to devil...
'Cause you're my broken heart now...
And nothing can bring me back...

Cause you're my fallen angel...
'Cause you're my broken heart...
And I would never be the same...

03 февруари, 2009

Пиеса за страстта

Син мрак се стеле над призрачния под.

Протягам длан за да я уловиш,

но ти изчезваш. Като сянка отделяш се от мен

и в миг леден студ нахлува в главата ми.

Почти замръзвам.

Почти умирам.

Кой си ти?

Защо без теб ми е така студено?

Защо те чувствам толкова години като част от себе си?

Нима това е само суета?

Нима животът ни пиеса само е?

Не искам роля второстепенна тогава!

Искам да изиграя ТВОЯТА ЛЮБОВ!

Дамата на сърцето ти....

Кога ще ме обикнеш както Дон Кихот обичал Дулсинея?

Както Ромео в Жулиета се е вричал?

Както Отело ревността докарвала до лудост?

КОГА ТАКА ЩЕ МЕ ОБИЧАШ?

... Навярно отговора знаеш. Но все така си мълчалив.

И все така объркваш ме. И все така желаеш.

Аз знам, щом с ръка докосна те,

раздираш се от плътски повик.

Но обич моя, плътта ми не е всичко..

така съм от лъстта ти уморена...

Това е преходно, неистинско... И ВСИЧКО,

КОЕТО ИСКАШ В МЕН...

След този сън, аз зная -

при мене пак ще приютиш глава,

ще ме целуваш жадно, ще ме искаш,

ще слееш сянката си със нощта...

И любовта ще гасне, само викове кресливи

ще чува нощното небе...

А след като изригне с тъмна мощ вулкана,

тогава обич,

моето сърце ще спре...

Защото е ненужно...

Проклятието мое... ТИ СИ!

Ти си хладния повей на вятъра,
разтворил гърдите ми,
влял в мен празнота.
Ти си кресливия вик на птиците,
писък разкъсващ зловещата тишина.

Ти ме имаше. Аз пък те нямах.
Аз те виках, а ти си отиваше.
Аз те молех – душата ти, пълна със смях
Бе горчива и с моята няма молба тя се сливаше.

Ти – на рамото ми свел глава,
Ти не се смееше! Кървави бяха твойте сълзи!
Ти отказа да бъдеш силен – предаде се.
Любовта си предаде! Предаде и мен,
И себе си ти!

Затова не поглеждай виновно...
Аз те чакам, но ти не прииждай.
Като прилив и отлив си ти в живота ми,
но последният залез днес виждам.

Ти си капката дъжд на прозореца ми.
Превърни се в лъжовна сълза.
Не прониквай в сърцето, прогнило в отрова.
Аз обичам! Но обичам ли – оставам сама.

Това е моето проклятие.
Не, не искам да ме съжаляваш!
Самотата научи ме да не обичам,
Да не вярвам.. Да не прощавам.
Дори и на теб. Отиди си!
Завинаги. Внезапно.
Проклятието мое... ТИ СИ!

Колко ли струва тази надежда?

Пада дъждът пред старата къща.
И руши до основи това,
което с болка градено е.
Само трепетни жълти листа ми напомнят,
че и в болката блика топлина.
И аз протягам вкаменени пръсти
до кората на дървото,
сълзите ми поливат го и избуява
като надеждата, стаена в гърдите;
като надеждата, умираща с полета на птиците.
Пада дъждът. Усмирена и няма
взирам се в него като в поредна лъжа.
Чакам да дойдеш, но още те няма,
чакам да дойдеш на стария праг
и да те имам за миг в ръцете си нежни...
Колко ли струва тази надежда?

Научи ме

Научи ме - да обичам с очите си.
Да бъда в мрака спасителната светлина.
Научи ме - да живея без тебе в дните си.
Да не бъда никога сама.

Научи ме - да галя с нощния вятър ръцете ти.
Да бъда изгрева в твоя ден.
Научи ме – да целувам със слънчев лъч лицето ти.
Да залязвам вечер в погледа ти уморен.

Научи ме – да бъда себе си и в теб да не живея.
Научи ме истината да отричам!
Научи ме като теб да бъда!
Да не вярвам в никого!
И никого да не обичам!

Една жена

Аз те чакам, но ти не прииждай!
Буреносен е погледът син.
И се врязва мълния в сърцето
и угасвам като ден след буря..
Не, ти не си Един!

Ти си един от всичките,
които в мен живяха;
ти всичките в един си,
който с мен се смя, живя
и миналото ми разказа.
Но любовта си да докаже не посмя,
да бъде себе си
и да приеме мен каквато съм –

Една жена,
която в теб откри след мрака светлината;
която ден след ден се взираше в очите сини;
която умираше без теб в самотата;
която в теб откри тъй свята нежността;
която мрази те до болка
и обича те до сълзи....

Една жена,
която всеки миг за теб живя!

За приятелството

Толкова тъжен, изгубен и сам
пак уморен до теб днес се спирам,
пак да търся част от изгубен живот,
пак да градя нещо, което да не умира.

Сякаш загубих посоката - уж толкова вярна,
а с толкова много погрешни стрелки;
Всеки от нас губи се постоянно,
после пак тръгва смело по улици нови,
скрил в свойте пазви стари мечти.

Тези толкова крехки надежди
колко години крепяха душите ни?
Колко пъти тези стари одежди
кърпихме със сълзи на очите ни?

Всеки от нас все още е тук,
но приятели, чуйте, тук отдавна ни няма,
само спомени - смешни и страшни напук,
шепнат, че всяка комедия всъщност странна е драма.

Всеки от нас оставил е тук
нещо от себе си - спомен, надежда, любов..
Всеки нещо търсил е, чакал, копнял е..
Всеки за своя път бил е готов.

Толкова тъжен, изгубен и сам
пак уморен до теб днес се спирам.
Да ми покажеш посоката можеш ли?
Тихо...Знам.
Всеки уж нещо гради нерушимо,
което все пак....
накрая.....умира.

Without you

Composed by: Rositsa Kirilova

1.All these nights without you, babe
seem like empty life.
I was just trying to find a better world for us.
Sleeping here without you, babe,
deep hole in my heart.
Did you go away from me?
Can you tell me - why?

Chorus:
But I hear only voices
and they're telling me that you're gone,
forever you're gone away.
And my heart is tearing without you,babe
and the shadows look alike
and all the people look like you..
Would you come?

2. Thousand miles are rolling now,
every day's the same.
I'll try to find you in the crowd
and make you stay.
Feels like my heart's half alive,
Feels like I'm dead.
Come back in this life destroyed
and forever stay...
Stay...
Stay...

Chorus:(the same)

Без теб
Автор: Росица Кирилова
1. Всички тези нощи без теб
приличат на празен живот.
Аз просто се опитвах да намеря един
по-добър свят за нас.
Заспивам тук без теб,
в сърцето ми зее дълбока дупка;
Тръгна ли си от мен
и можеш ли да ми кажеш "Защо"?

Припев:

Но дочувам само гласове,
които ми казват, че теб те няма,
че завинаги си си тръгнала...
Сърцето ми се разкъсва без теб..
Всички сенки са като една.
Всички хора приличат на теб...
Ще дойдеш ли?

2. Хиляди мили се изминават,
всеки ден е като предишния.
Аз ще се опитам да те намеря сред тълпата
и да те накарам да останеш.
Чувствам се сякаш сърцето ми е наполовина живо.
Чувствам се като мъртъв.
Върни се в този разрушен живот
и остани завинаги.
Остани...
Остани...

Всеки миг с теб

Животът ми като наниз от спомени
отново пред очите ми минава,
скъпи спомени с теб като листи отронени
в миг в паметта оживяват.

Твоето нежно лице младостта ми пак връща
като дар, взет отдавна назаем.
Сякаш миг...протягам ръце и прегръщам
с моите длани други две длани.

Сякаш миг...ала няма забрава.
Сякаш си тук...а отдавна не си.
Сякаш всеки миг с теб в паметта ми остава
като вечност в моите дни.

А има ли вечност (все пита сърцето),
щом още така те обичам?
Защо не забравя? Защо ти прощава (проклето)?
Защо се от теб не отрича?

Спаси ме

Спаси ме. От студа и тишината,
от мрака непознат и от случайните очи.
Спаси ме. Само миг.. и самотата
се изпарява,щом до мен си ти.

Спаси ме. От безверието мое,
което в мен царува всеки път, щом си отиваш.
Спаси ме. От тъгата в сърцето,
щом всеки път от него по парченце вземаш.

На кръст безверието мое ти разпни
и нека страдам!
Нека кръв от моите ръце извира!
Но остани до мен! Спаси ме от страха,
че всяка обич в този свят умира.

Разпитвах те до днес.

Разпитвах те до днес. За нашата обич.
За чувствата ни свети, но внезапно отлетели.
За детството. За спомени, облечени в тъга;
за думи минали, внезапно онемели.

Разпитвах те. На кръст положих моите сетива,
за да успея някак да проникна в душата ти.
Ала не знаех, че отдавна е заключена врата
и строги стражи пазят самотата ти.

Разпитвах те до днес. За нашето бъдеще.
За всички думи, неизказани и премълчани.
За слепите целувки, за откраднатите мигове,
за туй че от съдбата с теб сме изиграни.

Всеки път с тебе разпилявахме небрежно любовта,
вместо да събираме отронените й парчета.
Надсмивахме й се ехидно, завладяни от страстта,
но днес на нас стовари се огромната вендета.

Разпитвах те до днес. Но днес така съм уморена
от твоето мълчание, от неизказани слова.
Защо не ми говориш? Защо отричаш,
че днес последен шанс ни дава любовта?

Запомням те...

Запомням те...
Започвам с очите ти кристално сини,
с устните - разцъфнала зора,
с кожата ти - порцелан и пясък топъл,
с ръце - милувка вечерна,
с косите - залез и тъма,
с погледа - наивност свята и лъжа;
В тебе мога целия си свят да събера!

И всеки път в теб така се вричам,
изгубвам те и връщам те в паметта;
аз зная, че дори и да ме няма все така ще те обичам,
за да останеш с мен във вечността.

Запомням те...
Докосвам те с очи.
С длан гореща образа ти вая.
Пред мен, до мен, в мен - навсякъде си ти.
Студен и топъл...
Позорен...свят...
Нежност моя!
С мене остани в безкрая!

Другата в мен

Красива си – не го отричам.
Отива ти да си сама.
Да скиташ сред звездите...
Да политаш.
Все тъй красива си.
Ала у теб руши се гордостта.

В теб полита ден...
Нощта умира...
Къде е той, над тебе свел глава?
Къде си? Тичаш онемяла, дива...
Да търсиш себе си в свят на сенки и мъгла.

Нощта все още диша в твоята утроба.
Светът е твой. И само твоята ръка
безгласно ще го вземе и играе с него,
все още си неука, но пред теб е той
като учителка добра.

Той ще ти покаже цветовете,
различни от черния.
От нощта.
От мъката.
От болката.
И пъстроцветен ще блесне пред очите ти като дъга.

Все тъй красива...Гледаш ме;
В теб прераждам се и питам те -
Забрави ли ме ти?
Аз същата съм – малко по-смирена,
по-добра съм, но ме познаваш!
Не го отричай! Само в себе си ти погледни.

Ужасна съм, нали? Смеха коварен е,
а ти така си от живота уморена.
Но знаеш вътре в себе си, че тук
за слаби място няма.
Иначе отдавна да си променена.

Не ме пъди, аз сянка твоя съм
и миналото ти отлично знам,
като магия пъстроцветно дива
лежи върху плещите ми като товар.

Но ти не се плаши.
Все тъй красива си.
Нима в теб не долетя щастлива пролетта?
Любов невинна... Беше знам. Любов безумно дива..
Недей унива.
Ти знаеш – всичко си отива в света.

Вземи в ръцете си две стръкчета цветя
и върху себе си ги разпръсни като вълшебен лек,
И с очи нагоре в синевата погледни -
аз там съм – другата в теб.

Животът

Животът...Ах този живот!
Стрела устремена към върховете,
пречупвана от ветрове и бури,
но неподатлива на времето и световете.

Във вечен хаос и безумие лети
и за хармония си тайничко мечтае
и своя монотонен ход да промени,
към нови светове да пусне котва все желае.

Животът...Колко се изисква от човек,
за да намери своя пристан?
И без да бяга все назад-напред
да усмири мечтите си и искрен

пред себе си той да признае,
че е грешил, и лъгал,крал
от чувства нечии, от чувства свои,
че взимал, давал е, за обич е мечтал!

И обич получавал е, разбира се.
В живота няма само граница една.
И няма само болка, или само радост.
Животът в същността си е лъжа,

която ни е нужна всекидневно,
за да поддържаме безкрайната си вяра,
напред-назад, завръщаме се в стари светове,
за да научим, че животът е безкраен.

За да научим колко много някой ни е наранил,
че всеки стрък трева е бил отровен;
а после...миг минава или два-
пречистени отваряме прозореца.

И колко дни са минали? Нима години?
Животът все така блажен ни се усмихва.
Пред нас, зад нас - в огледалото наднича
и спомен търси, на когото да прилича.

И търсим страница по страница
какво отмина и какво не се получи,
как радостта утихна, сетне болката замря,
какво от този том научихме?

Животът...Този тъй неспирен кръговрат,
като в омагьосан кръг все ден след ден живеем.
И сякаш ни се иска да останем там - в кръга,
за да не може никой да ни нарани и за да оцелеем.

И всеки спира се, а после бяга пак -
с живота се опитва да играе,
ала хазарта най-печална е игра,
когато заровете да подхвърляме не знаем!

Недей да тъжиш, моя нежна душа!

Недей да тъжиш, моя нежна душа -
все така наранена от него си.
Знам.
Но мълчи.
Няма душата е негова,
сляп е взорът му за теб
и сърцето му с ръжда покрито е -
там отдавна не боли.
Отдавна с бурени диви обрасла е
вратата към дома му.
И с катинари са залостени прозорците.
И с катинари е затворено сърцето му
и мислите за теб...
Но недей да тъжиш!
Той не разбира твоите думи,
нито се трогва от скритите в мрака сълзи..
А аз пред него...Ех, Господи,
все на силна се правех.
А той толкова лесно душата ми нежна уби.
..Посрещна ме топло с жадна прегръдка
и някак си ...мила дори!
Така както аз мислено все го посрещам
в моите дръзки мечти.
Смутих се.Набързо измънках нещо за поздрав.
А сетне усетих нечии устни.
Най-истинските!
Най-желаните!
Кого заблуждавам?
Дяволе!
Почувствах се...за миг дете!
Бях сгушена в него за миг
и защитена..
Бях негова!
И той мой бе!

...И всеки миг свършва!
И всеки път с него така е.
И всеки път той си отива и се не връща!
Недей да тъжиш, моя нежна душа!
Той не ще и да знае...

29.08.2007г.

Замислена...Сама...Меланхолична...

Замислена...Сама...Меланхолична...
Стоя на тъжния и замразен перон.
Минават пътници край мене динамично.
Коя съм аз? Къде съм?
Отминават всички, а аз съм вперила очи в небесния простор.

Едва ли някой ще я спре - тъгата,
едва ли някой болката ще потуши.
Минават покрай мен познати, непознати,
а в мойта гордост нещо се руши.

Замислена... Красива... аз угасвам,
и моят свят измислен се срутява.
Аз искам да извикам, но оставам мълчалива,
в мене болката гнева отново потушава.

Самотен пътник, вкочанен и вкопчил се в небето,
нехайно сплетени руси коси,
очи смарагдено зелени, слели се с морето
и две застинали в погледа сълзи.

Коя съм аз?
Къде съм?

Не разбирам!
Крепи ме само гаснещият пламък в моята душа.
Стоя на мрачния перон.
Замислена. Красива.
И искам да крещя на мойта самота.

Да я изгоня, без дори да я обиждам,
с тълпата да се слея и до болка да крещя,
и да излея всичко вливащо се в мен горчиво...
Да съм замислена... Сама.. Меланхолична...

Без минало.
Без спомени.
И без душа.

My chaos

Ти не си човек. Не можеш да обичаш.
Грях и Зло край себе си твориш.
Спираш, за да впиеш устни в мен
и после без посока тичаш.
Криеш своята душа и ден след ден
в собствен Ад гориш.
Ти си плод на болен ум,
злопаметен до отмъщение,
ти си липса на Добро,
отричане на Истина,
ти си някакъв кошмарен сън,
ти осъден си на вечно бдение.
Ти си Хаосът в моята душа,
лист откъснат от едно неживо минало,
ти си тътенът на бурята в нощта,
ти си късче цвят, в бурята загинало.
Аз не искам пак да те създавам,
Не! Не искам вечно да си сянка моя,
Всеки път в спомени за теб да се обличам и
безмълвна да се сливам с прибоя.

Теб аз искам да върна.

Взирам се. Често се взирам.
В теб. Но без тебе живея.
В бурни вихрушки се взирам.
Но за теб. За теб аз копнея.
Листи златисти политат,
весело в танц се унасят.
Птици на есен отлитат.
Спомен за теб аз угасвам.
Търся лъчи светлина,
топли и меки да ме прегърнат.
Но за теб. За теб аз живея.
Теб аз искам да върна.

Недокоснал любовта!

Сурова истина или сладникава лъжа
от мене просиш, Незасмян в игрите си?
Тъга по бледото лице или заря в очите ми
да видиш искаш, Незабравен в дните ми?
Постой така, погледай ме
и тази жарка буря край телата ни.
Ти Невъзпян в песента ми,
и Ненамразен от душата ми.
Златист медал за добротата ти
или корона, вплетена със моите сълзи
ти искаш на косите ти да закача?
Ти, Ненагледен в очите ми.
Пътеката на дните ни с теб постлана е,
не свършва всичко, имаме минута време,
ти - замечтан в игрите си
и Незабравен никога от мене,
не искай в миг живота да ни вземе
на бурните си, мощните криле
и в сън дълбок мечтите ни да отнесе...
Сурова истина ли е
или сладникава лъжа,
ти - Невъзпят в най-хубавата моя песен,
Ти - Недокоснал ме и недокоснал любовта!

Монета щастие

Понякога те посрещах като дългоочакван гост,
чаках трепетно поздрава ти и усмивката,
която стопяваше всеки кълн омраза,
проникнал в мен, докато те нямаше.
Ти беше не само моята любов,
ти бе добротата и смирението ми,
търпението и нежността ми.
Ти бе жаждата да давам,
да давам себе си къс по къс
като хляб, измолен от някой просяк.
Защо толкова късно разбирам,
че ти не си просил, не си молил,
не си искал нищо от мен?
Не разбрах ли, че не аз ти бях нужна,
а ти беше нужен на мен?
Аз бях просякинята, а ти надменния минувач,
спиращ всеки път до мен,
за да ми хвърли по някоя монета.
Монета щастие.
Късче хляб.
Миг състрадание.
Вече всичко ти дадох и всичко ми взе.
Вземи си монетите, хвърлени присмехулно в нозете ми.
Върви си и си купи малко щастие с тях.
Аз не успях.

Затова сърце нямам...

Много ли е да искаш магията да върне сърцето,
което толкова силно си стискал в дланите си,
че не си му давал въздух
и то безпричинно си е тръгнало от теб?
Много ли е да поискаш обич в замяна,
когато даваш всичко от себе си?
Обич като на заем.
Аз мразя тези молби!
Сърце, което си е отишло, не го е направило безпричинно,
а любовта не е заем, не е търг на чувства,
с нея не се играе на щастие!
Моите сърце и любов искам да върна!
Останах без чувства...
Не е ли по-добре така?
Да, ако искаш да станеш механизиран робот.
Дори няма да плачеш...
Че ти и без това вече не плачеш!
Не че не искаш, а защото вече не умееш.
И все пак, останали са парченца от някогашната любов
към него, към хората...
Толкова малки, че само аз ги усещам,
когато като ками пробождат сърцето ми.
Те ми напомнят, че съм човек и че трябва да бъда човечна.
Но колко е трудно, когато животът изцежда последните ти сили,
за да те възнагради само с приятелско потупване по рамото.
Ирония е, нали?
И моята усмивка често е ирония.
Прегръдките, целувките са ирония.
Аз исках само Неговите, и исках само той да копнее за Моите,
а той предаде тези жалки илюзии..

Затова сърце нямам.
Чувства нямам.

Недей ме съжалява!

Недей ме съжалява! Че ти липсвам...
недей, недей да ми говориш ти!
Лъжи, лъжи, това ще чуе разумът ми, а сърцето
пак с присъда "Искрен" ще те оневини.

Недей мисли за мен! Че те обичам...
Недей, недей да ми напомняш ти.
Че силна съм го знаеш, но пред тебе плача,
макар отново да не видиш моите сълзи.

Че тръгваш си, а аз ръце протягам
към тъмното, разплакано небе
и моля се да не се завръщаш никога
в самотното ми и изстрадало сърце.

Че няма те... Какво като те няма?
Че телефона е замлъкнал като ням?
Какво остава ми? Не се обаждай!
И по-добре - аз нямам повече какво да дам.

Че вечер лягаш ти до нея и често сещаш се за мен...
Не говори! Недей напомня ми, че Тя съществува!
Недей, недей... Недей ме съжалява!
Не можеш цял живот да се преструваш.

Че искаш ме... Недей, недей шепти!
Недей ме пита! Искам те, разбира се!
Но не до утрешния изгрев, а завинаги!
Недей ме съжалява!
Ще си отида тихо призори!

14.09.2007г. О.

На границата между омразата и любовта

Ти пак бе тук..В очите ми. В сълзите ми.
В сърцето ми строеше нова крепост, ледена кула -
недостижима и недостъпна за никого.
Това ли целеше? Това ли поиска в замяна?
Ти знаеш за моята болка,ненавист, омраза.
Ти знаеш защо, кога и какво.
Ти всичко знаеш. Знаеш как боли,
как мъча се да спра сърцето ми от твоите грешки да кърви.
Ти сядаш срещу мен,но срам и позор
от хубавите ти очи извират!
Защо не ме погледнеш?
Нямаш смелост?
Кажи какво с мене стори?
Миг, секунда даже не минава
и пак те търся - уморена, бездиханна
търся те отново във тълпата.
Търся те...Ти беше тук.
Не е възможно да си бил мираж, нали?
Щом толкова е истинско това безкрайно чувство,
щом толкова в душата ми горчи...
Виждам те пред слънцето застинал,
тъжен си, замислен, замечтан...
Търсиш ли нещо - може би моите ласки,
чакаш ли някого - може би мен?
Аз вдишвам леко твоя аромат, но той
като отрова в мойта кръв се влива..
До теб се приближавам, нещо тихо ми говориш,
Недей, за Бога, стига!
Ти знаеш и усещаш моята болка,
омразата към теб, ненавистта,
но ти не знаеш, че зад тази маска
аз до полуда те обичам,
но трябва да живея, без теб, дори и в алчна самота!
Аз трябва да те мразя! Длъжна съм!
Завинаги да те забравя и да продължа напред,
да си докажа, че животът ми не свършва,
че силна съм и мога и без теб.
Обичам те, за Бога! Против разума и волята ми.
Ти толкова страдание ми причини,
не помниш ли онази гордост, твойта злоба,
не помниш ли разплаканите ми очи?
Не помниш ли? Тогава нека ти припомня -
тогава в мен уби желанието да творя добро,
уби надеждата, че някога ще мога да обичам
и ще бъда пак обичана от някого.
Ти в мен уби честта, достойнството и красотата,
сега цари в мен отново низостта.
Душата ми сега е без посока,
душата ми сега е призрачна тъга.
Аз трябва да те ненавиждам! Но не мога!
Аз трябва да живея, да творя,
а ти погубваш ме тъй бавно и жестоко
и раждаш в мен желание за мъст, но да ти отмъстя...
Аз знам, че на това не съм способна,
не искам теб да те боли...
По скоро предпочитам да умра!
Възможно ли е?
Трябва да презирам теб, подлецо!
Ти взе ми всичко на света!

2000г. Г.

Твоят мираж

Настъпва мрак и студ в измамната душа.
Фалшива съм била, заблуда.
Един окаян спътник на смъртта,
ридаещ в самотата до полуда.

Мираж съм. Не унивай - аз не съществувам,
и затова студени днес са моите ръце,
защото в тях кръвта отдавна не бушува,
защото няма пулс в леденото ми сърце.

Самотна съм била, виновна и разкаяна,
и тъжна като лист от есента,
красива като горска самодива, казваш,
ала фалшива в мен настъпи любовта.

Не ме поглеждай! Ще се влюбя до забрава!
Не съм виновна, че съдбата пожела така;
не съм живот, по скоро съм смъртта,
щом с разум заблуждавам безпощадно.

Това не е роса, покриваща лицето ми като воал..
Сълзи са, но нима аз плача?
Не ме докосвай - ще се изпаря..
Но тази болка в мен какво ли значи?

Не ме сънувай! Аз съм сън фалшив;
Не ме поглеждай с тази нежност свята.
Не чуваш ли? Отида ли си, много ще боли
и вечно със смъртта ще бъда слята.

За миг един най-после разбери,
че моята окраска е преходна,
и в моя дух завинаги ти въплъти
любов и страст, и красотата си духовна.

Дари ме с лъч златист и ален топлина,
стопли ръцете ми за сетен път студени,
вдъхни ми сила, обич, чистота
и за последно нека слеем пак сърцата си ранени.

Прости ми, че така си тръгвам!
Но мираж съм, не забравяй,
ти някой ден навярно ще простиш..
Стопявам се...Изчезвам в дим и пара...
Ще ти попея нежно, докато заспиш.

И пак съм в Нищото!

……Спокойствие.

Ключът за страдаща, разкървавена, неузряла още душа...
Залива ме лава от спомени -
красноречиви промеждутъци на времето,
сковало ме по странен начин към земя,
наречена, обречена, без минало, без корени..
Това съм аз - мълния от гръмотевичната буря
и разкъсана верига от брутална самота.
Вървя, а нямам път, утеха..
Вековното дихание превръща се в измамен стон.
На слепите давам късче от очите си,
на тъжните вливам от моята топлина.
Отвсякъде злокобна белота (би трябвало да е красива)
обгръща ме като кошмар.
И нищо.
Къс от цялата вселена.
Красива корист и в тялото пожар.

…..Любов.

Ключът за вечно съществуване, безсмъртност.
Любов преследвам, търся...
и пак съм в Нищото - огромна, черна пропаст.

Просто подлец

В далечната си памет захвърли ме
като ненужна вече и омръзнала играчка;
на пътя леден остави ме, за топлина да моля
като бедната кибритопродавачка.

За тебе знак отдавна избледнял съм,
отдавна всичките ми пътища измина,
на колко кръстопъти времето въртя те
и минаха по пътищата ми мнозина.

Но аз те пазех на плътта ми с отпечатък на беглец,
който все бягаше от мен, но все се връщаше,
дамгосан от ръката ми с позорен знак "Подлец",
все нараняваше ме, но до края на нощта оставаше.

В далечен кът от спомените твои остави ме,
дори и спомените наши можеш да изтриеш,
да криеш себе си, да бягаш, да лъжеш - можеш,
но не и любовта ми свята да убиеш!

Коя е тя?

Коя е тя?
Зад усмивката, вътре в кръвта, която кипва и крещи да бъде освободена?
Зад маската, която я задушава и пречи й да изкрещи на света колко е уморена и износена от непрестанното й носене и сваляне.
Пада надолу, издига се, пада... Сълзи от страх. Сълзи от смях, който боли.
И няма на кого да повярва. Дори на себе си. Никога повече.
Усмивка. Полъх. Надежда.
Колко надежда още... Колко още?
И колко още пъти?
Полети, които раняват. Полети, след които част от теб безвъзвратно си отива?
Коя е тя? Скрита зад звезите, които политат и зад изгрева който умира с деня?
Колко още птици и полети? Колко? Колко още надежда?
Сълзи на които е трудно да повярваш.
Страх, на когото е трудно да се отдадеш.
Самата тя и те – всички в нея крещят за свобода. За сила. За помощ.
Коя е тя, когато е силна? Когато повдига вежди и се усмихва загадъчно?
Коя е от всички?
Коя е когато е слаба? Скрила лице зад ръцете си, които искат да я скрият от това, което чувства, да заглушат болката и тишината?
Когато се прибира, тя пак се усмихва. Но няма никой и няма смисъл.
На кого. Къде. Уморена до изтезание и обичаща болката от това, че е така.
Колко още полети?
Скъсани надежди и вихрушки през които да върви с отворени очи и да не вижда...
Колко още безумни усмивки, толкова лицемерни понякога, че гримасите на лицето й добиват жалък отпечатък?
И само една усмивка е способна да стопи леда.
Един поглед - да накара кръвта да кипи.
Едно докосване след което страшно боли... и е пусто...

И някой... някъде... за нея написа това.
Коя е тя?

Безнадеждно Късно е, дори и да боли!

Не искай последния ключ за душата ми;
Не искай сърцето ми като в плен
доживотно да бъде с тебе обвързано,
нека има малко пощада за мен!

Не тръгвай по старите улици,
по стари и забравени вече места;
ще срещнеш там само вятърни мелници,
отдавна сринати в прахта.

Ще сетиш там... може би някой скъп спомен,
ще видиш в сянката си моето лице,
но вече ще е Безнадеждно Късно
да искаш прошка от залключено сърце.

Тръгни си! Безнадеждно Късно е
да търсиш смисъла на нашите дни,
изтляха те отдавна като пясък през пръстите
и днес е късно даже да боли!

Тръгни си! Ще ти пратя Самотата ми
да бди над тебе като верен страж...
И утре като се събудиш с изгрева
от нищо вече няма да изпитваш страх.

Защото Самотата ще те е дарила със сила,
макар от нея може и да загорчи...
Недей се връща, обич моя!
За всичко Безнадеждно Късно е, дори и да боли!

Защо не си отидеш изведнъж

Защо не си отидеш изведнъж
от моя беден свят, където досега царува?
А сетне като нежна капка дъжд
да изтечеш от вените ми и с кръвта ми да отплуваш?

Защо не си отидеш изведнъж
без капка милост в теб сърцето да усети,
без капчица вина че ме оставяш,
и да оставиш моят свят на свобода навеки?

Защо не тръгнеш, без покана, изведнъж?
Без натъжени погледи, пиеси или драми?
Без да съжаляваш, или да се оправдаваш?
А просто Утре да те няма!

Мъртви мечти

Те всички бяха тук...Като призраци,
бродещи нощем, за да вземат последния дял от
мойто сърце.
Но отдавна за тях е заключена тази врата,
то ще припне внезапно, а сетне тихо ще спре.

Аз отдавна загубих умение да ги гоня,
да се браня от тях и да мисля дори.
Те всички бяха тук, но аз съм изчезнала!
Аз съм призрак, а те - мои мъртви мечти!

Писмо до теб (all the way)

Отново те търся, моя любов...
Сред хиляди погледи и невинни докосвания.Разтварям въздуха с дъха си, за да усетя пак твоя, някъде там в тишината. Да разтворя тази тишина и да влея живот в устните ти, това искам точно сега, точно в този момент.

Но теб пак те няма, моя любов!
Очевидно глупаво е пак да те питам Защо! Очевидно наивно е да питам за теб хората, те няма да ми кажат истината. Да питам улиците, по които си вървял - отдавна избледнели са старите знаци.

Няма те, дете на светлината! Без теб е толкова тъмно, толкова страшно тук! Търся те ежечасно и ежеминутно в лицата на тези и онези мъже, но срещам само похотливи лица и пориви, без капка надежда това да си ти!

Не се обаждай повече! След капката надежда, която вливаш във вените ми всеки път, аз умирам, защото в по-големи количества тя може да действа и като отрова. Не ми давай повече надежда!

Не ми е нужна студената ти ръка и безучастния ти поглед, или още по-унизително – съжалението ти. За това че те обичам ли, че живея за теб ли, за миговете в които те виждам?! Това ли е смешно? Разбира се, смешно е. Жалко дори, особено за човек, който никога няма да си позволи да изпита тези чувства. Страшно е – да, да обичаш така силно, да си позволяваш миг щастие сред цялата самота на земята. Да, но си заслужава и аз се чувствам жива така.

Все още те търся, моя любов! Да ме заведеш някъде далеч и да ти позволя да ме преоткриеш. Но е толкова тъжно, че ти не желаеш това, нямаш време.
Няма нищо, моя любов! Аз повече няма да те искам, няма да плача в мрака за теб, когато те виждам с нея, няма да ме видиш повече тъжна заради теб. Само любовта ми ще грее отвътре и ще ме прави щастлива, но ти никога няма да усетиш това!
Както и да е! След като не успях да спра да те обичам, а сетне разбрах че не умея и да те мразя, разбрах че няма смисъл да бягам от теб! Ти си тук, в мен и топлиш сърцето ми, или поне този човек когото обичах някога...А него отдавна го няма, може би и никога не го е имало. Но аз го познавам и обичам такъв. Дори това да не си ти, моя любов!

А сега те оставям до следващия път, когато разтуптиш сърцето ми и ме накараш да мисля отново.
До този път и до онова “някога”.
До “завинаги” и до “вечно”.
Докато те има…
ALL THE WAY….

Заличаване

Тръгни си сам от мен, моля те, върви!
От спомените с теб така боли...
Отдавна уморена е душата ми
от миналото ми да се опитва да те заличи.
А ти отваряш раните ми всеки път
и аз с душата ми до смърт се боря
да не оставаш там нито за миг дори,
но знаеш ти - до мен ли си, аз нямам воля
да те изтръгна остро от гърдите ми,
от грешната ми плът плача ти да изтрия,
от устните ми твоят смях да залича
и от очите ми лицето ти да скрия.
А сетне като няма те, какво?
И след като в мене вече не боли?
Кажи ми, има ли тогава смисъл да живея?
Недей ме пита нищо! Просто си иди!

Обичам те, наистина...

Изгря ли вече слънцето? Защо не го виждам?
Да, там, през завесите....Аха..друго слънце заслепява очите ми, то е точно там, до мен, в леглото ми. Надничам през завивките и тихо се мушвам, за да не те събудя. Аз бях будна, да, цяла нощ, защото не мога да пропусна нито един миг, в който да не те гледам и наслаждавам. Знам, че ти спиш и сега като отвориш очи ще се учудиш на моят любящ поглед и на мен самата. Надявам се да не си забравил толкова бързо.
За кое ли? За онези пръсти, които снощи те галеха и караха да стенеш от удоволствие; за белезите по гърба ти, за рошавите ти коси....Така обичам да си играя с теб, като малко котенце да мъркам край теб и да те карам да ме желаеш все повече и повече...
Помниш ли? Страстта? Слетите ни викове? Мокрите ни дрехи? Мокрите ни тела? Мириса на задоволени желания и пориви и надежди и копнежи...
Искам само, преди да станеш...Преди да забравиш или да запомниш, само да знаеш...
Аз.....Наистина......И завинаги.......
Обичам те......

Бележка надежда

Така невинно се любуваш на тялото ми със сатенен блясък.
И върху него отпечатъците твои топлят ме до сутринта.
Обичаш с косите ми като коприна тежка да играеш
И тялото ми да обвиваш със смеха на вечерта.
И тази сутрин с устни медени събуди ме,
С очи погали ме - като две слънчеви лъчи
И по възглавницата моя разпиля дъха си -
Дъх на надежда, на шепи, пълни с мечти.
И тази сутрин събудих се пречистена и нежна,
Като роса покриха ме на утрото уханно първите сълзи...
Но тръгваш ти, оставил на леглото ми бележка надежда,
Оставил ми смеха си и душата си..
Не те задържам - имам всичко твое тук.
А ти - с утрото върви!

2007г.

След тази нощ

След тази нощ с теб в мен се влива празнота,
която утрото и слънцето не могат да запълнят,
защото на вратата ми когато те изпращам сутринта,
изпращам свойта радост и утеха.

Остават ми след теб на сутринта
две чаши празни от пенливо вино,
чаршафи смачкани, ухаещи на теб
и спомени за страст като от стара лента кино.

Прегръщаш ме за сбогом призори
и нищичко дори не обещаваш,
а обещаеш ли - аз зная, повече ще ме боли
и утрото с болка ще кръщавам.

Ще кръстя тази нощ на теб, на твойто име;
Ще духна свещите, които снощи не посмях да изгася
и раните си ще превържа с парче от твойта риза
и в самота сърцето си ще облека.

След тази нощ като ранена черна птица
съня ти днес навярно пак ще обитавам
И пак ще търся, бедна аз, последната искрица,
с която любовта да съживявам.

Ще тръпнеш ти навярно тази нощ,
защото мислено до теб глава ще приютя
и ще целувам устните ти, и косите ти ще галя
и приказка ще ти разкажа пак за любовта.

Но студ нахлува, щом отблъснеш се от мен
и непремерена тъга в душата ми започва да тежи,
И аз до теб оставам кърваво - студена,
Щом няма те, когато се събудя призори.

2007г.

Нима си тръгваш?

Сега ти си в мен, във въздуха витаеш
И стъпките ти те издават в снега.
Дъха ти парещ чувствам в ледената стая,
Мъгла над нас се стеле...Нима отиваш си просто така?
Сега те чувствам истински в мен,
Гори все още огънят, запален от страстта;
Горят все още спомени в моето съзнание,
За теб тъгува моята душа.
Ти слънце си, все топлиш ме и сгряваш
Студените ми, мънички ръце;
Ти въздух си - не мога да те виждам,
Но без теб не мога аз да дишам, не!
Ти пролет си, пораждаш в мене трепет
И жажда за нестихваща любов,
Събуждаш в мен усещане за нещо вечно,
Което като нежно цвете ще поникне и расте.
Ти дъжд си, идваш неочаквано с дъгата
И разцъфтява в пръстта една невинна момина сълза.
Ти тежка буря си, но на дуел ще призова и ветровете
ако от мене искаш да си тръгнеш ти сега.

1998г.

Без теб

Без теб животът ми е пуст като мъртва пустиня;
Без теб дъждът навън не спира да вали;
Без теб студено е - камината гори, ала без огън;
Без теб очите ми приличат на изсъхнали реки.
Без теб нощта е ден, денят е нощ;
Без тебе лятото е мразовита зима.
Без теб сърцето ми кърви като прободено от нож;
Без теб тъга и болка само има.
Все моля се на боговете да те върнат...
За миг поне да съм безкористно щастлива.
За миг поне лицето ти да зърна.
А после нека любовта ми да убият.

1999г.

Краят

Болката...Шумът в главата...Туптящите удари.
Стените на сърцето се разбиват.
Ръце от кръв. Ръце от плът. Без капка страх изгниват.
Очи без плам. Без обич. Нищо. Само болка.
Плач. Сълзи горещи.
Сълзите мамещи, зловещи се стичат пак по мойто рамо.
Болката...Затисвам с длани своето лице.
И пръстите топят се от горещината.
И кожата се свлича.
Кръвта тече.
Черна кръв. Като омразата, като извечната, жестока смърт,
Черна като буреносен облак, като мрака,
Черна се слива със плача.
Протягам длан и питам те последно:
Това ли аз заслужих - гроб студен?
Кръвта залива цялата ми плът, ръце и тяло...
Сбогом! Ти никога не ще ме разбереш!

1998г.

Ти превърна се в моето "аз"

Когато си замина, аз не те загубих. Не и завинаги.
Ти остана в мен. Остана вечно сянката ти с моята слята.
Ти си отиде, но думите още ги чувам,
Още усещам твоя аромат.
Самотата обгръща ме изцяло и знам -
Сега не чувствам болка, нито страх,
Сега копнежа да те имам превръща се
В звезден прах.
Ще взема цветния прашец на розите алени,
Ще паля спомени и ще изгарям нощта,
И вятърът ще носи надалеч сълзите ми отронени
И в съня ти ще ти донесе тъга.
Ти си отиде, но твойте целувки
Още са влажни по мойто лице,
Твойте ръце все още ме топлят,
Твоите длани все още почиват на мойте ръце.
Ти не разбра моите чувства горещи,
Моето Обичам те ти прие с тъжен смях,
И сега когато си тръгна завинаги,
Аз превръщам те в моето Аз!

1999г.

Влюбена жена

Аз няма да те карам да си спомняш
Усмивката ми лъчезарна в нощта,
Която ти с презрение убиваше -
Усмивката на влюбена жена.
Обичам те и още тихо страдам,
Очите ми са пълни с тъга,
Една сълза на устните ми спряла,
Ще ти разкаже за жестоката съдба.
Аз няма днес да ти припомням дните
И нощите, изпълнени със страст.
Отивай си! Защо - недей ме пита,
Макар от самотата да изпитвам страх.
Отивай си! Не мога да погледна очите ти -
Сякаш къс от синьото небе...
Не се завръщай! Ще боли и пак ще страдам,
Макар с усмивка на лице.
Обичам те все още, кой ли заблуждавам?
Но ти отивай си! Върви!
Макар да искам с мен да бъдеш само миг единствен,
Върви си! Защото знам - след този миг жестоко ще боли!

1999г.

Аз

Аз те прегръщам. Мойте ръце са студени.
Аз не очаквам вече нищо от теб.
Аз се моля само за миг да останеш.
Аз се моля - остани още ден.
Аз те обичам!
Аз те желая!
Аз сънувам те всяка нощ.
Аз вдъхвам любов.
Аз без покой не оставам.
Аз мечтая за теб.
Аз съм порив и зов.
Аз съм магия за теб!
Аз съм обич.
Аз съм пламъкът нежен в нощта.
Аз съм цвете.
Аз съм къс от небето.
Аз съм твоята щастлива звезда!
Аз се страхувам.
Аз съм безсилна без тебе.
Аз не мога да дишам без теб.
Аз съм Вяра, Надежда, Любов.
Аз съм твоят сбъднат сън и копнеж.
Аз те искам! Чуй ме, за Бога!
Аз се моля за къс топлина.
Аз те моля - обичай ме нежно.
Аз те обичам безкрайно! Ела!

Затова се върни!

Спри с този поглед! Забрави за всичко!
За тебе вече алчно съм студена.
Нахлува зима в душата ми и ледени висулки вае;
След миг тя ще забрави, че била е наранена.

Тази обич тъжна чертае в очите ми бездна,
слепи надежди само и уморени мечти.
За молби е късно! Да те чувам от днес не желая!
Всички дадени шансове разпиля без следи.

Да! Любовта иска безброй саможертви!
Да! Аз до днес те обичах така!
Всичко ти давах до днес, а мечтите ми мъртви
днес лежат в прахта.

Стига с тези думи! Да слушам немога!
Целият свят до днес беше ми ти!
Сега съм изгубена, сляпа и в нищо не вярвам!
Сега те мразя толкова много! Затова...се върни!

Любов, изгубена в пиянство!

Горчиш ми вече, обич! Като сладострастно вино
от толкова години все в душата ми преливаш
и палиш диви, неугасващи огньове
и тялото ми с капки топлина обливаш.
Налей ми пак, любов, от тази страст пенлива,
загубена в прегръдки тежки нека бъда,
пияна всеки ден да съм от билката горчива,
дори на смърт след туй да ме осъдят!
Горчиш ми вече, обич! Неутъпкани пътеки
и кръст неимоверно тежък на плещите ми остави.
И като грешница все извървявах пътища нелеки;
от тебе пиех, обич, за да мога да забравя.
Тежиш ми като камък на врата! Но само като за последно,
преди очите уморени да затворя -
налей ми пак от вечната живителна отвара,
а после даже Сатаната ще оспоря!
След тази сетна чаша, знам - в Ада ще отида -
душа, осъдена на вечно странство,
насита пила земна обич и горчилка -
любов, изгубена в пиянство!

Нашето първо лято

Седни до мене... както някога,
през онези далечни златисти лета.
На пейката стара, с ореха над главите ни...
Кажи, как така отлетя младостта?

Не чуваш ли - песента на щурците
как пеят радостно за нас в нощта,
припомнят ми как с тебе в тревите
все се прегръщахме с ожулени колена.

Какво нехайно лято беше! Сред звездите тичахме,
подгонени на утрото от нежните криле
и сред дъбрави тъмни цяла нощ се скитахме,
прегърнати и мокри в дъжда.

Седни до мен... Да ти припомня искам
за плахото докосване на моята ръка,
за първата невинна и неопитна целувка,
за първите момчешки любовни слова.

Да ти припомня искам само... за мечтите ни,
така велики и политащи в далечни небеса,
за първите ни плахи опити безстрашно да надникнем
в страниците на велика книга - любовта.

Сега... така сме уморени и забързани
и даже чужди някак, странно непознати...
Аз още пазя спомените с теб в сърцето си,
с тях дните бяха някак по-богати
и мислите ми по-добри и по-човечни...

и някак... досега пред себе си отричах...
Но слушай, моя песен неизпята!
В живота няма друго лято!
И няма друг така да мога да обичам!

Моето Аз

Дали в душата ми душа е въплатена -
различна, непокорна, устремена
към пориви в дълбините на морето,
където бие пулсът на талази в морето?

Дали ръка в моята ръка е слята,
гореща ме облива нежността й свята
и пръстите й бършат пак безропотно сълзите
и трепета й див раздира пак тревогата в очите?

Дали в устните ми други устни са се впили -
и жадни, и изсъхнали, жадувани, немили;
и тези устни пак дали ще доживея
в целувка устните си топли с тях да слея?

Дали в тялото ми друго тяло не бушува -
свирепа жупел в мен изгаря, но лекува
то всяка болка, всеки миг от всеки тъжен час...
Кажи ми, обич моя, ти ли си моето „Аз" ?

Заблуда

Прегръщах те и взирах се в дъха ти -
безплътен, призрачен - като видение,
но чувствах го!
О, чувствах го на устните -
в сърцето ми надигаше вълнение.

Опиващият аромат на кожата -
топъл лъх от есенния бриз,
прехвърляше ме в друго измерение,
а как сега ще ме спасиш?

И меките ти, сочни устни
отпиваха от тялото ми сладостта
и как в страшна болка те безгласно шепнеха,
че безвъзвратно си отива любовта.
И как не им повярвах?

Как тъй безнадеждно сляпа
все още си мечтаех за кристален замък,
където огнените ни души
във вечността да сливат своя пламък.

Защо отказах да послушам
онази нотка на студенина в гласа
и онзи празен поглед - безразличие
и без копнеж докосването ти с ръка?

Защо не ме събуди от заблудата,
че твоя дъх без мене спира,
че всяка наша среща ще е свята,
че всяка обич не умира?

Изповед

Чувствата си мога да изливам -
тласъци и пориви от вечността.
Мога смъртно да обичам и да вливам
топли пламъци в нечия душа.

Не можах да се науча аз да мразя,
с жажда за възмездие да отмъщавам.
Не можах да се науча с думи да изказвам
истината вечна.
Не успях да се науча да не прощавам.

Може би съм слаба, затова.
Ала в слабостта човешка крие се извечна сила.
За да се научиш да прощаваш чуждите дела,
трябва и на себе си да си простил.

И за да остане някой все нетленен в паметта
трябва да си го разбирал повече, отколкото обичал
и за да събужда жажда някой в плътта,
трябва да си го желал повече, отколкото разбирал.

Мъдрост или слабост в душата стене
всеки миг в живота ми студен?
За да е живота поносим, илюзията
е надежда сляпа в моя ден.

Мога все безгласно да отричам,
че забравих, че простих, разбрах,
ала вътре в мен настъпи крах,
щом отиде си една любов и аз дочух:
„Не ще така обичам!"

Храм мой ( в теб вградих и сърцето си)

Аз нося храм светъл в сърцето -
свят символ на мойта любов.
Той топли, изгаря ме, свети
и тишината разкъсва викът му
тъжен зов.

Със сълзи горчиви строих го,
години въздишки отне ми
да му докажа, че го обичам.
Руших го и пак го изграждах.

Ту светеше той, ту бе мрачен;
стените му бели блестяха,
а сетне изгасваше плахо и
дверите - устни мълчаха.

В душата ми, храм ти божествен,
издялан от мойте ръце,
ту ангелски женствен,
ту сатанински мъжествен,
в теб аз вградих и мойто сърце!

И все те има там...

Пиша ти с ръката на бездушието.
С погледа на отровата.
Тежък поглед.
Безучастен и ням.
Той се взира в теб - там на стената...
Все тъй незаличим и неизлечим спомен.
Там дето спират кошмарите,
свещта затрептява
и реалността е по-красива от съня,
по-невинна от мечтата,
по-истинска от виденията..
Там ти царуваш - в другото ми "аз",
в нямата същност на душата ми.

Отдавна чужда съм за теб.

Как исках да те върна в душата ми,
Но тя без теб така небрежно е заспала,
в миг - като си тръгнеш сутринта...
Не я буди. Тя чужда е отдавна.

Отдавна чужди са ми твоите ръце...
Кажи ми - колко други те докосваха?
Кажи след мен на колко други подари сърцето си,
кажи ми колко други с ласки омагьосваха?

Мълчиш. Понякога си мисля, че мълчейки
ти съдиш ме за моите деяния..
А всъщност, сляпа съм. О, толкова съм сляпа,
че всъщност нямаш никакви към мен желания.

Как исках с теб да срещна утринта,
но тя без теб не идва, вечна нощ царува...
Не ме буди. Отдавна съм заспала.
Отдавна чужда съм за теб. А близка ти е друга.

Рисувах те

Рисувах те дълго с топлината на дъжда,
с устни нарисувах те цяла.
Вдъхнах ти малко живот - светлина.
Прегърнах те - чиста и бяла.

Сто пъти после те разрушавах,
сто пъти виках те да се върнеш.
Спрях да рисувам. Не повярвах,
че някога като преди ще ме прегърнеш.

Скрих от дъжда сълзите си спрели,
с устни целувките свои заключих,
ръцете си тихо прибрах - закъснели
със свойте прегръдки.

Научих,
че ти си самия живот - светлина
и няма нужда да те рисувам,
дъх по дъх давам ти свойта душа
и с тъгати си се сбогувам.

Само ти ми остана - едничка, сама,
всеки ден да очаквам твоето ново сияние,
всеки миг да обичам така
и да чакам любов, твоето свято признание.

Душата ми

Душата ми е съдница безстрашна,

Обвита в пепелта на черно-бели дни..

След сетните ти стъпки даже и димът угасна..

И заличи картината с умела четка,

Призори..

Със сетен вик като на войн ранен,

Предчувстващ края,

Към тебе пропълзях като невидима тъга

Със ризницата си покрих те...

И в безкрая..

С душата ми политнахме в пропастта.

Дъждовно

Навън вали отровен дъжд,
бездънно, нежно син...
С тъга и леки нотки на носталгия
се скрива в поредния цигарен дим...
и ми оставя мириса ти... мускус лек,
сандалово дърво...
и кожата ти бледа призори...
На теб напомня ми дъжда,
на устните ти кървави
и на бездънно нежно сините очи...
Безмислен дъжд..
Едва се стича по прозореца...
Панически скривам лице в малките си длани...
И вече не долавям мирис..
И чувства не познвам...
Защото пак вали...
Защото теб те няма...

Студено безразличие

Като неканен гост в съня ми ти не идвай -
вратата входна съм залостила с бездушие,
и вярата предишна съм превърнала в убежище
за някой сетен път, когато съм изгубена.

Преди сърцето - храм за тебе само бе отворено.
Безплатен пропуск. Разрушение - достъпно.
И ти на халост оскверняваше грижливо пазените спомени,
последните мечти без жал потъпка.

Като крадец промъкваше се тайно през прозореца
самотен приютяваше се в моя пристан - бряг,
но днес за буря тежка съобщиха метеоролозите,
пристанището ми затворено е пак.

Не идвай пак... С теб или без теб сърцето ми самотно е.
Граден с години, храма днес е само помен от величие.
И вярата предишна съм превърнала в убежище
а споменът за теб - в студено безразличие!

Насън

Захвърлих те на прага прашен у дома.
Нужна някога вещ, а всъщност загубена отдавна.
Играчка нетърпимо нужна досега.
В нозете ми като ранена птица падна.

Ръце за тебе нямам... Ни постеля -
да те посрещна сутрин или вечер утеша.
Над нас нахалост бдяха боговете...
Изгуби силата да ме обичаш от страха.

Така егоистично и омразно чужд си ми.
Едва докосвам те.
Сърцето ми роптае срещу тази тишина...

Само в един друг свят...
Насън...
Където властва още красотата на нощта...
Където вековете се пресичат в стрелки,
Показващи безкрая...
И времето брега е на забравена река...

Там дланите ти ме обгръщат с лекота
И носиш ме...
Свирепо нежен, силен... над пъстроцветни светове,
В косите вплиташ ми зора и росни капки
И самодиви златокоси обич в длани ми събират...
За нас...
Те знаят...
И там се вричам в очите ти,
И давя се в сълзите ти изкуствени
И искам да се скрия в теб и да ти бъда сянка...
Да бъда част от теб...
Да ме обичаш.
Да те обичам.
Само в този друг свят.
Насън.

Ти ще дойдеш

Ти ще дойдеш... Знам. Ще минат много мразовити зими
и на прозореца ми ще блещукат ледени звезди.
В черен воал ще е загърната душата ми
и само спомените топли ще я съживяват призори.

Но ти ще дойдеш... Знам. Ще минат приказни лета горещи.
А сетне птиците ще отлетят на юг.
Листа ще капят, сълзи тежки ще се ронят,
но моята душа ще чака тебе тук.

Ще дойдеш... Знам. Дори и малко късно.
Ще имаш много да разказваш за своите дни.
И рози алени ще никнат над леглото ми.
Но ще е тук душата ми.
Добре дошъл, любими!
С устни каменното ми лице стопли...

И аз не мога да те върна

Навън студено е... И топлината ти ме плаши.
До мен си сякаш, а силуета ти в тъмнината се топи.
В сърцето ми се вкопчил... сякаш... толкова отдавна,
че всяка клетка моя за свобода крещи.

В теб някога открих безкрайна синевата
и сивото в окраските на всеки ден в дъга превърна.
И всеки миг бе смисъл нов,
и всяка среща с теб бе свята...
Навън студено е...
И аз не мога да те върна...

Напразно любовта ми не умира!

В една безкрайна нощ небето сякаш се отвори,
дочух забравени отдавна имена...
Потрепна в тишината топъл смях на хора,
които бях захвърлила далече в паметта.

И безпричинната тъга с пипалата си обгърна ме,
като пенлив талаз на страховитото море
и върна ми...Ах колко само върна ми...
и колко спомени се вляха в опустялото сърце.

За теб съм мрак злокобен...
Непотребна орис...
Кристална статуя с ледено сърце...
Примамка черна и безкрайна бездна...
Човек без име, тяло и лице...

Напразно се отварят с грохот небесата.
Напразно името ти в святата ми кръв пулсира.
Напразен е смехът ти - ДНЕС не вярвам в чудесата!
... Напразно любовта ми не умира!

На кой е нужно утрото?

Смълчан градът е... Стихнала в него
се будя с кърваво-златистата луна.
Един след друг прозорци светли гаснат
като светулки в непрогледна тъмнина.

Отдавна устни нецелувани прошепват:
"На кой е нужно ново утро да трепти?",
с ръце безшумно се притискам към отминали портрети
и празнично сърцето ми за миг искри.

И тихи, огнени лъчи над мене светват,
покриват тялото ми с лек воал от самота,
душата ми - мимоза бяла, в зъл портрет е,
отдавна скрила всяка мисъл за вина.

Сега съм в бездна на оголени копнежи,
безропотно проправям си пътека към върха,
в ума ми влачат морно тяло силуети
на минали причини и на настоящите "сега".

Плачевно в тишината се отронват нежни струни,
цигулката ти само в тази нощ не спи...
Смълчан градът е...
И луната в огън още свети...
На кой е нужно ново утро този сън да заличи!

Очакване

Чаках вчера да дойдеш, но залеза бързо отмина...
Купих вино и рози разпръснах...
Над леглото стоят незапалени свещи...
Чакат твоят огън за да възкръснат...
Чакам теб, а нощта си отива...
Чакам знак, а не мога да спя...
Чувам звън на вратата... Лениво
се отправям натам... Знам че си ти...
И отварям, но тебе те няма.
Може би просто ми се е дочуло.
Стоя там, а тъмнината обгръща ме цяла...
Ех, ще спя няма смисъл цяла нощ да будувам.
После ти се обади и каза,
че прибираш се вкъщи... ще спиш...
Уморен си... И аз уморих се от познатата фраза..
Няма нищо... Дано поне в съня си летиш...
Тази нощ ще сънувам звездите,
и ще спя в легло - самота.
Но утре те чакам... Ще дойдеш нали?
Обеща ми...
Лека нощ...
Вече мога да спя...

02 февруари, 2009

И те обичам и те мразя...

И те обичам и те мразя.
И въздух не ми стига да ти кажа,
Колко много искам да те няма.
И колко много искам да си тук.
В обятията ми като кубче лед да се топиш,
В екстаза на пулсиращите страсти да туптиш...
Така желая да те има нощем, но до изгрева само.
Като вечерницата ярка да блестиш
И огледало да ми бъдеш в тъмнината,
В бледите му устни да се потопиш,
От теб живот да пия, да ми бъдеш всичко,
но с изгрева да не пожаля нищо в теб.
Да те разкъсвам от желания греховни,
Но нищо да не давам.
И всъщност всичко да съм дала.
Да те обичам искам.
Да бъдеш огъня на младините ми,
покоя на старостта ми,
оковите на любовта и моят рай,
в който да живея вечно с теб.

...А всъщност ад в душата ми гори,
И непокорна си оставам и не искам да те виждам даже.
Дори насън не искам да те имам,
Така си долен и продажен.

Но ти си друг.
И аз съм друга вече.
Само в екстаза на събраните тела
Дочувам пак гласа на душата ти
И само в този миг и ти познаваш ме.
И искам да те имам.
И да те нямам мога.
Но да те обичам искам.
А всъщност мога само да те мразя.

Искам те...

Докоснах те в неузряла младост
И ти се спря в своя полет.
Задържах те от чиста слабост,
Крилете ти прекърших моя пролет!

Живота си на мен ти посвети,
Но идва пак след теб коварна зима
И аз те пускам да си идеш,
Да полетиш,
Но с тебе нещо свято си замина.

В тебе като в огледало
Се отразявам аз – неизразима,
И често чувствата си потушавам,
Сякаш от теб душата ми е излечима.

Ти – дъх, роден от моята фантазия,
Съвкупност от илюзия и истина.
Ти – с твоя поглед нежен и разтапящ
Като разголваща магия...
Искам те!

Не мога без теб, любов!

Отново връщаш ме назад
към спомените като листи пожълтели,
не знаеш само, че отдавна те заключих там
зад тежките, проклети двери.

Там те положих като стара вещ,
като разкъсана и излиняла дреха,
затрупах те сред купчина изгубени неща,
в които някога съм търсела утеха.

Заключих дверите на своето сърце
с най-тежкият възможен катинар,
дадох на заем твоето лице
и изгорих душата си в най-безпощадния пожар.

А ти любов несретна, оживя
макар да бе заключена, излъгана, предадена
след толкова безсмислени години оцеля
след като стотици пъти бе раздавана.

И питам те – как минаха всички тези лета -
едно след друго като листи пожълтели,
и как не съумях, любов, да те прогоня,
а лъжех себе си, че мога да съм смела.

Кажи ми – как този живот-кръговрат
ме тласка напред, но все към тебе ме връща?
Все даваш ми криле, които се пречупват,
Все длани даваш ми, които не прегръщат.

Все пращаш щастие за миг, което век боли;
И късче обич уж, което остава в сърцето до гроба.
Толкова лета, любов, толкова години....
А още без тебе не мога!

Светлина

Нощта покрива ме с мрачния воал
и аз към пропастта политам.
Подай ми само своята ръка
и нека пак към светлината движим се.

Подай ми устните си - топла плът
от живия ти извор да отпия,
а после нека чака ни трънлив и труден път,
с мен ли си - от тъмнината ще се скрия.

Подай ми своите спасителни ръце,
хвани ме там където вече падам,
където още жива съм и в моето сърце
все още има светлина, която да раздавам.

Спаси ме! От безкрупулния свят,
от лицемерните усмивки и безверието,
бъди мой ангел всяка нощ до сутринта,
влей в моята душа доверието.

Обичаш ли ме? Толкова сама
без теб съм, моя нежност свята,
вземи ме цялата и дай ми своята душа
и нека полетим към светлината.

На Дими

Самотата

Спасението е в самотата,
в прегръдките студени на дъжда,
в писъка на птиците, когато
замръзнали политат в тишина.

От ласките й груби, непохватни
заспивам и събуждам се, горя,
а щом прошепна трескаво аз твоето име
отново е спасението тя.

Тя ме връхлита неочаквано в съня ми
и образа ти със студени пръсти тя рисува,
а сетне като крехък восък тялото ти вае...
и аз... чрез самотата те сънувам.

Не бягай! Нека в съня поне те имам..
Стопли ми в прегръдката си мъжка.
Ти знаеш как сега, без теб, без име
аз лутам се в реалността ми тъжна.

Разкъсай нишките на самотата!
Разкъсай дрехите, които пречат ни да се докоснем!
Разкъсай връзката ни свята,
чистата любов в душата!
Разкъсай всичко в мен!
Не съм ти нужна...

Не плачи, сърце!

Не проплаквай, сърце!
Не скърби! Не плачи мълчаливо!
Ридай!
Стига с тези горчиви сълзи!
Стига тежки въздишки!
Нехай!
Тайно свойта тъга не прикривай,
Любовта носи само страдание..
Не плачи безутешно! Моли
За пощада и разкаяние.

Не проплаквай, любов! Не тъжи!
Туй сърце не е огън, а камък!
Жлъчна болка в мен разпали,
Изгради ми безименен замък.

Не моли за любов! Не търси
Скрито щастие само за миг.
Не ридай!
Аз не плача, а ти?
Нека ням е последния вик!

Ти се връщаш...(вик)

Ти се връщаш след толкова дни.
Ти се връщаш след много години.
Неизбежно сърцето заби.
Неизбежно прошепнах „Боли ме”.

Ти се връщаш пак сам, огорчен.
Може би търсиш моите ласки.
Може би за да търсиш в мен
Някоя вехта, изгубена маска.

Ти се кле на колене! Ти моли!
Ти заплака с глас на дете.
Няма смисъл за теб!
Няма смисъл за мен!
Няма смисъл да стискаме дланите топли.
Няма смисъл да се прегръщаме.
Няма смисъл да търсим вина.
Ти не вярваш! Аз също не вярвам!
Не си сам? И аз не съм сама!

Има болка в теб? Има я в мен.
Колко бяха скритите наши сълзи?
Ти ме обичаше. Аз те обичах.
Затова нека за всичко да си простим.

Нека бъдеш щастлив надалече, с нея.
Нека бъда щастлива и аз!
Ти беше моята истинска обич,
За раздяла сега е настъпил часа.

Нека в тези горчиви минути,
Нека в този – последният миг,
Нека бъдат молбите ни чути,
Нека подтиснем този – най-страшния вик!

На Дани

Обичам те още!

Напразно поднасяш надежда.
Към тебе пътека омразна отвежда,
Обсипана с тръни, сълзи и тревога..
Да слушам за чувствата твои? Не мога!
Защо предпочитам да бъда сама?
Ела! Надникни в душата ми.
Тя криеше страстен пожар,
Тя буйно гореше и морски талази
Нейните удари бяха
И всеки отчиташе, че има живот...
Докосни най-нежните й струни.
Не чакай да запее с топъл глас!
Отдавна тя в болка страшна тлее
И в празнота и пустош все немее,
Не чакай да попадне пак в твойта власт!
Защо съм те ранявала?
Напразно ми задаваш този въпрос,
Нима и ти си имал чувства?
Как се преструваше тогава?
Нима си толкова добър актьор?
Напразно шепнеш „Нека те целуна”...
Не знаеш ли, че тези устни са изсъхнали реки?
И жажда няма в мене,
И допира ти ме отблъсква,
И от целувката ти кръв ще бликне, ще горчи!
Целувай ме! Прегръщай своята надежда!
Прегръщай момичето, в което са събрани твоите копнежи.
Любувай се на идеала си, на своя сляп кумир!
Не съжалявай!
Знам, че става ти студено и хлад нахлува с допира ми,
Но мълчи!
Ръцете ми изтръпнаха в очакването да си с мене...
И днес са ледени стени, нали?
Лицето ми набръчкано от болка
Не ти се смее вече, не трепти.
Не чакам да ме стоплиш,
Не искам да очаквам нищо вече!
Обичам те все още! Все тъй сляпо,
Но да разчупя този лед в сърцето си не мога.
Пари ме...Боли.
И ако някога си ме обичал,
Моля те за Бога, остави ме!
И ако някога с любов си шепнел мойто име,
Мрази, проклинай ме, но си тръгни!
...И щом си тръгнеш ако болка те прониже,
И ако искаш да се върнеш, да се разкаеш,
Не го прави!
Тогава аз ще плача, ще те пъдя,
Но ти не трябва да разбираш, че съм слаба,
Че сълзите ми все още не са изсъхнали по моите страни.
Не искам да ме съжаляваш!
Не искам да узнаеш, че за тебе мисля нощем.
Не искам да те връщам,
Защото любовта ми е страдание,
А аз...аз обичам те още!

Не си отивай!

Хладен бриз се прокрадва в гърдите ми.
Ти беше тук, върху тях и в тях туптеше.
За миг те бяха алено – горещи
И капки дъжд по тях искряха...
Бяха твоите сълзи!
А сетне като стар кинжал
Прободе ги ръката ти,
Тя се откъсна, затрептя, изчезна...

С теб си отиде и пулсът в сърцето ми.
Ти си сърцето ми! Не го оставяй да умре!
Не позволявай да се гърчи в агония!
Не позволявай гордостта ти да те спре!
За миг ти в мойта кръв кипеше
И огънят бе нашето кресло,
Студената ти пот се сливаше с мойта,
А сетне опустя без топлината ти голямото легло.

Ти си тръгна след миг колебание...
Премери чувствата си – гордост, суета;
Но и любов, която те задавяше
И пламваше в очите ти вълнение,
Но надделя омразата над обичта.

Не си отивай! Колко си ми нужен!
Ти си кръв в кръвта ми,
Плът в плътта ми,
Сърце в сърцето ми...
Без теб студена сянка ме обгръща с ледени ръце
И вик отчаян е въздишката, сподавена в гърдите ми...
Не ми отнемай този дъх!
Без теб сърцето ми ще затупти в лудешки бяг
И тихо то ще спре!

Вдъхновение

Ти си вдъхновението.
Музата, напираща на тласъци в гърдите ми.
Ти си кристалът в ръцете ми.
Счупих го. Не мога да пиша.
Спря музиката, извираща от дълбините на сърцето ми.
Остават само тъжни и измамни стонове,
напомнящи за закъсняла Есен,
за ранно Лято,
за никога несъществувала Любов,
за тежка и прощална песен,
за вик, копнеж, обида, късен зов..
За всичко ми напомняш ти.
Където и очите си да спра
не мога да избягам от кристалните очи,
които врязват се в живата ми рана като меч...
Борба жестока беше моята любов за теб.
Борбата е за силните.
А ти и силата да те обичам ми отне.

Не се завръщай!

Гледай ме.. Гледай ме.
С две очи пресъхнали,
взирали се в моите с тъга.
Хайде затвори ги-
без да трепва сърцето ти.
Там дето отивам не ми е нужна светлина.

Тихо прегръщай ме,
но не завръщай се
като стар гост в моята душа,
силно и сляпо-прегръщай..прегръщай ме
докато не спре ми дъха.

Вземи ръцете ми ако поискаш
те не са ми нужни.
Друг няма да прегръщат никога така.
Не ме оставяй. Но не се завръщай.
Нека боли ме. Нека с теб съм и пак сама.

Последна нощ. Люби ме до полуда.
Не се отделяй от тялото ми и за миг.
Плачи. Притискай ме. Сънувай ме.
Когато искаш да извикаш- се слей с моя вик.

Когато искаш да ме върнеш -
прегръщай, гледай ме, люби ме,
вземи ми цялата в своите ръце.
Но щом поискаш ти да се завърнеш-
не го прави. Ти нямаш право.
Човек не може да обича без сърце.

Реката на забравата

Зарових ласките ти в пясъка на забравата.
Нека времето отмери колко струват те.
А името ти отплува по реката на живота.
Онази вечната, без име и без корени.
Непресъхваща.

Завинаги те свърза с мен дъждът-
онези сълзи, слели се за миг в прегръдка.
Те няма да ни издадат-
всеки обръща се и крие се като страхливец.

Но именно в сълзите ни е нашета сила-
плачем, безропотно мълчим,
без да разбираме, че само с малък жест
света ще променим.

Няма нищо. Замълчи.
Аз отдавна те скрих от себе си.
Заключих устните ти,
не поисках благодарности, нито молби.

Аз заради теб живях. За тебе дишах.
Сега на свобода ме остави.
Написах името ти-хвърлям го на вятъра,
нека ми го върне когато си готов,
а дотогава... не ми го връщай-
името си в сърцето ми.
Забравям го! Попътен вятър, моя любов!

На Рупите, 2003

Ключът от сърцето ми

На вратата на моето сърце
с кръв изписано е "Върви си".
За душата ключът ми ти взе
и захвърли в съвестта си нечиста.

Тъне в мрак моята дива душа
и на воля в окови е окована,
в свят на истини тя сама е лъжа
и сред хора се чувства ограбена.

..Самотата да обичаш и да вярваш,
че и нечие сърце за теб тупти..
Не НЕЧИЕ сърце, а твоето...
Прочете ли? Тогава си върви!

Все още и винаги

Дадох ти каквото си поиска. Време е сега да си вървиш.
Всичко свърши вече, не разбра ли?
Няма нужда сега да крещиш.
Няма нужда сега да отричаш. Аз не търся оправдания сега.
Нужна беше обич-непокорна, чиста... Обич неизпитвана от никой до сега.

Тръгвай си! До мен не се притискай.
Няма я предишната жена. Тя умря отдавна
в порой от сълзи, от лъжите ти родени-тя умря.
В греха удавена. В греха че теб навярно съм обичала
в признанията твои всяка нощ.
В думите така желани, как до болка съм ги искала,
в допира ти аз умирах бавно, но ти не разбра.

В тъмната стая намирах утеха,
ти беше там ту реален, ту само в съня,
но аз те взимах при себе си като ненужна вече дреха
с теб заспивах, ти ме будеше на сутринта.

Колко спомени още останаха? Колко от тях изгорих?
Тихо дими свещта незапалена, две чаши вино стоят неизпити.
Две капки мокри стоят неподвижни, чакат последният миг.
Да ги изтриеш. Да им припомниш. Да им спестиш този вик.

Колко още истини искаш? Колко безумни слова?
Любовта.. Тя ли измъчва те? Тихо....
Тя не търгува с чужди дела.
Тя не заема радост, утеха-не играе на огън и страст.
Там където горяло е.....стихва.
Тя не признава ничия власт.
Тя не е твоя, нито пък моя.
"НИЧИЯ" нарича се тя.

Стига ли това за да си тръгнеш? Без излишни думи,
без помахване с ръка. Без излишно унижение. Защо ли?
Любовта за мен е свобода.
Стига ли? Не стой така унило. Няма скоро да се предадеш.
Сигурна съм че това, което чувстваш е безкрайно мило,
Ала на кого е нужно и къде?

Аз не го усещам. Ти усещаш ли?
Щом погледнеш ме, какво усещаш ти?
Аз ли – мразя се, защото аз не те усещам!
Ти просто си там – в сърцето ми,
част от мен - ненужна, изгоряла.
Там си все още и винаги!
Стига! Недей ме разбира...Върви!

На Орлин

Сън

Събуждаш се и виждаш, че си сам
в различен свят- по-груб и по-студен
където няма ме, остава само споменът за "някой",
където се събуждаш уморен.
Там няма тишина, а безпокойство
и няма милост, ни пощада
и обичта е скрита някъде дълбоко
като зараснала в сърцето рана.

Когато се събудиш там... ме търсиш
но пак не ме намираш и си сам
но бързо ти в реалността се връщаш
и казваш си: "Само сън било това".
Но този сън е истински....
И в него аз до теб заспивам
и галя уморените очи, които
цял живот все взират се в нещо
и те целувам след като заспиш.

Оставам мълчалива все до тебе,
прегърнала съм те в ръцете си за миг,
а после тихо тръгвам, но оставам в съня ти
и там запомняш само нечий вик
и мислиш, че сънуваш;
но неспокойно в тялото бушува пак тревога,
събуждаш се с усмивка тъжна
и търсиш ме...

Но да се върна аз сега не мога.
Викът е моят глас, когато си отивам
и твоята тъга е мое изпитание
и мисълта че тази нощ ти няма да заспиш
за мен е най- тежко наказание...

На Стефан
Днес имам среща. Със съдбата.
С тежката й дума. С играта.
С играта на думи. С знаците.
Любовта не обичала- казват-играчите.

Не играя, не ми се сърдете.
Все тъй истинска съм
както винаги съм била.
Но страхът отминавал
и ето- днес се срещам не с друг-
- с любовта.

Все си мисля-как ли изглежда?
Какви са очите й, щом ме поглежда?
Тембъра? Нотките в гласа й?
Одеждите?
Хайде стига-за после надеждите.

Тръгвам. Опиянена.
Хора, не чувате ли смеха ми?
Да, смея се.
Имам среща с една непозната.
Ах любопитна съм! Как ще изглежда?

Ето стигам. Чакам. Къде е?
Спирам поглед на чужди очи.
Те пронизват дълбоко сърцето ми.
Пея песен. Позната....
Познавам те.
Това си ТИ.

На Стефан, 8.03.2004

Победа

Възможно ли е питам се сега да те забравя,
след като за първи път в живота ми те нараних?
Възможно ли е сутрин щом очи отворя
първите ми мисли да не са за теб?

А може би поредната илюзия това е,
че от любовта към тебе моята душа е излекувана.
Но как сърцето ми тогава тържествуваше -
в минутите, когато ти до мене плачеше.
Дали преструва се?

За първи път накарах те да мислиш за постъпките си
за първи път не аз си тръгнах със свито сърце.
За първи път видях в очите твои разкаяние,
и капки дъжд по твоето лице.

Недей прегръща ме - сега съм силна,
не ме целувай нежно - за друга нежността пази,
не се разкайвай. Не, не съжалявай!
За първи път, моя любов, победеният си ти!

А беше септември...

Изчезваш...Изпаряваш се като мъгла.
А аз съм капката роса, потекла от очите ти.
Пропъждаш ме. Оставяш слабостта си под дъжда.
Не ме моли! Аз съм сподавеният вик в гърдите ти.

Обиждай ме! Пъди ме! Намрази ме!
Само не искай да си тръгна първа.
Плачи, проклинай ме, презри ме!
Само не искай да те оставя сам.

Не ми е нужно твоето откровение,
аз всичко знам за теб,
прозирам в твоята изстрадала душа.
Защо дойде при мен да търси съжаление?
Нима за теб единствена съм на света?

Не е така, нали?
- "Аз влюбих се в нея...Стана случайно,
непредвидено дори..."
Не карай моите очи да плачат.
Боли ме страшно много, затова мълчи!

- "Но аз обичам теб! Изслушай ме - и двете."
Би ли спрял с измамните слова?
В сърцето ми ти беше разцъфтяло цвете,
а днес увяхна то,
потъпкано от твоите лъжи умря.

Да бъдем с теб приятели?
Това е невъзможно!
Да стискаме за поздрав леко дланите,
когато в буйната ни кръв кипи страстта?
С устни да докосваме страните си,
когато в душите ни бушува любовта?

Да те прегръщам, без да мога
да слея устни с твоята уста?
Със снимката ти заспивам вечер,
не с тебе?
Не е ли странно това?

Човекът, с когото до вчера
бяхме най-близки на света
да бъде днес един добър познат?

Това ли искаш - да забравя всичко,
което с теб преминахме ръка в ръка?
Не искай от мен невъзможното!
Нека само за последно те прегърна -
от утре ще сме най-чужди на света!

2002, септември

Спомени

Луната изгрява.
Залязва моят душевен покой.
Аз дълго под лунния кръг те очаквах
и питах звездите "Още ли е мой?"
Но моят глас не стигаше до тях
и моите сълзи те не видяха,
те стичаха се и превръщаха очите
в бистри, нежни езера.
За кой ли път опитах се да те забравя,
дори и гроб ти изкопах,
две рози на него поставих -
червена-алена и буйна като любовта ми
и черна-като неизбежна смърт.
Аз често връщам се към твоя облик
и взирам се като слепец в сините очи,
и вземам меките коси в ръцете си като коприна
и чакам твоя шепот да разкъса тишината...
Но ти мълчиш!
Разкъсва болка моята душа -
напразно чака
да съживиш това изстинало сърце...
Проклинам те!
Защото пак сама съм и те търся в мрака
и търся спомена за теб, дете!

На нас ни е нужна раздяла!

Толкова мрачна е моята стая -
чужда, сама, непрогледна загадка.
В две стени окована е тя -
болка отчаяна и щастие кратко.

Ти не търси моите стъпки в алеята -
там, дето за първи път ръцете ни
сетиха своя нужен и жадуван допир.
Там, дето прошепнах сякаш на вятъра
"Чакай ме..."
Там, дето оставих на бузата ти
топла, заветна целувка
с топлите думи "Пази ме в сърцето си"

Ти не потрепна!
Твойто лице беше камък,
сякаш издялан от чужди ръце,
само усмивката ти помръкна,
но не дочух твоя отговор в мрака.
Тръгнах си - бледа, разплакана.

А на устните ми твоят дъх гореше
и вкуса на солени сълзи.
Аз разбирам.
Болезнена е раздялата и не крий,
че не плачеш...Аз зная - боли!

Но така ни е нужна промяна.
Ти по своя път, аз - по мой.
Днес на нас ни е нужна раздяла,
искаме малко почивка, застой.

Не търси моите длани горещи -
те сега в друга мека прегръдка потъват
и кръвта е пенлива и нежно
тя се слива с нечия друга.

Не търси! Те за тебе създадени бяха,
те те молеха, чакаха вечно
и накрая премръзнаха, не пламтяха
щом веднъж не докосна ги ти.

Не търси моята обич, закрила!
Аз стаих я дълбоко в сърцето,
то за теб все отворено беше
и напразно, ненужно за теб то туптеше!

Не търси! На нас ни е нужна раздяла
за да можем за миг да помислим.
Ако още към мен обичта е тъй чиста и цяла,
ако още ме искаш така безгранично...

Само тогава ще се завърна
и ще отворя отново за теб самотната си душа,
само тогава за миг ще си върна
туй що останало живо е от обичта.

Ето - ти сядаш. Разкаян и блед
и уж от тебе твърдо се отричам,
но ти прегръщаш ме с такава нежност
и аз разбирам колко много те обичам.

И ти мълчиш. И аз мълча.
Тегоба, ярост в нас се крие.
И никой пръв не би се осмелил
душата си с думи да разкрие.

Последна нощ.
Без звук и стон се вглеждаме смутени.
Витае само нежността - безмълвна,
чиста, бяла...
И ето сега без любов се поглеждаме.
Върви си! И аз ще вървя.
На нас ни е нужна РАЗДЯЛА!

2001г., лято

Лабиринт

Затворена в копнежите си
аз съм в труден лабиринт.
Пътека, изход - няма!
Да се поддам на грешките, родени от греха
или без теб съня си да оставя?

Пристъпваш бавно в мрачния кошмар -
студен, разкаян за вина неоправдана,
върху душата ми изсипваш огнена камара
и тя се гърчи - изгорена и предадена.

Затворена съм в твоите обятия...
Не искам ключ за тези леденостудени двери.
На кръст стоя в огнено разпятие.
На болката ми не завиждай -
за теб ще бъде скрита, ненамерена.

Аз искам мир, но бяло знаме не развявай!
То символ е на нещо чисто, свято
а ние с теб отдавна сме на дъното
на едно и също мръсно блато.

И никой път не ще те изведе до мен,
ще бъда скрита някъде от твоя поглед.
Затворена съм в рамките на тъжен ден,
крилете ми пречупени са в дръзкия си полет.

Илюзия си ти!
Видение тъй приказно, но празно
и празна е душата ти -
без изход, само омагьосан кръг.
Напразно вниквах в дълбините й,
НАПРАЗНО за теб обливат ме сълзи и този път!

Липсваш ми

Търся те. Бягам от теб и връщам се безвъзвратно.
Търсиш ме. Бягаш от мен.
А любовта ти се връща стократно.
Бягаш. А искаш ме.
Тръпне душата ти цяла
не за нечии, а за моите ласки;
не за нечия страдаш, а за нашта раздяла.

Страдам и аз - в кошмарно забвение
бие сърцето...Не бие. Заспива.
Ала щом види те, щом те усети до себе си близо
то се разпръсва от смут и вълнение,
и с твоето нямо, безмълвно се слива.

Търся те. Искам те. Бягаш от мен.
Бягаш след мен и следи заличаваш.
За да не мога да те догоня,
да те обичам,
да те забравя.

Аз ли сгреших?Ти ли обърка нещата?
Но нали се търсим, разделяме и отричаме?
А защо сме все толкова сами?
Нали все още обичаме?

И защо в нас предсмъртно боли и горчи?
Защо се влива в нас отровата на този свят?
Как искам всички да заспят
и с теб да бъдем толкова сами...

Къде си? Търся те.Не бягам.
Така ми липсваш ти.

Робот

В тъмна тишина живея,
в хаос, наречен "живот".
За стъклени кукли аз не копнея,
искам да бъда робот.

Механично да виждам, да дишам,
да не чувствам болка и страх.
В бялата лястовица да не виждам утеха.
Да бъда робот и да не плача.

Когато се взираш в мен да намираш
омраза, ненавист и безразличие,
а вместо сълзи от очите да капят
висулки от лед и студено величие.

Когато ме докосваш да не чувствам
силна топлина
и когато с устни мълчаливо ме целуваш,
да не те копнея
да не чувствам нищо!
И това че те обичам....
Но...защо ми е тогава да живея?

Сърце от камък

Усмивката му някога изгаряше,
дъждът в очите му пораждаше
неимоверно състрадание,
докосваш длани до измамна нежност,
а после се подлагаш на горчиво разкаяние.

В усмивката му нямаше ни огън,
ни даже мъничка искра
и от дъжда бе капки две отронил
и в очите му не блясваше сълза.

Той бе началото и края,
но раздялата понякога пречиства
и магията разваля и сваля маската,
в която въплътил си любовта.

И изведнъж си сам-
от думите прогонен си тръгваш
като скитник под дъжда
и страшна буря небесата пак раздира,
но не по-страшна е от бунта в твоята душа.

Порастваш, мъчиш се да проумееш
в какво си се превърнал след това
защо обичат те, а ти се смееш
и нараняваш без да трепне съвестта?

Защо когато някой плаче в мрака
безчувствено сълзите му виниш,
а си забравил как и ти си плакал
и си се молил " Остани".

Нима забрави, че това сърце било е живо
и е туптяло в огнен пламък...
Усмихваш се, докосваш с длан гърдите си,
но нищо не усещаш, само студ...

Сърце от камък.

За да ме имаш

Кажи ми.. Мога ли да те докосна?
С две длани недокоснати преди.
Да ти простя ли с присъдата "Невинен",
въпреки това, което причини?

Какво ли? Явно си забравил.
Да не припомням? Не, вече не боли.
Недей ме съжалява. Аз съм силна.
Въпреки че силните умирали сами.

Помисли ли-какво има да губиш?
Изгубена ще бъда аз.
В очите ти насила все потъвам.
Но в погледа ти виждам..страх.

Страха отново да се върнеш,
отново нещо в теб да затрепти.
Страха отново да ме имаш
да плачеш нощем без сълзи.

Да се взираш в тъмното,
да се губиш в мисли..
Но да бъдеш жив, за да обичаш
и да обичаш за да живееш.

За да ме имаш.

Моята тайна

Вървиш до мен. До мен си и не си.
Душата ми душата твоя вика.
Крещи опозорена, ала в гордостта
остава уморена, тиха.

Как искам с ръка да те докосна,
но знам-с допира сърцето ми ще изгори
и всичко що останало е в него
от топлината ти ще се изпепели.

Ръцете ми за твоите прегръдки се протягат
но спират...Нужни ли са те?
Щом любовта умира и забравя
всички предишни твои грехове.

И моят съдник- времето, отново се намесва
в лютива битка с любовта,
която ти без милост разпиляваш,
но пак до теб вървя....
Все тъй съм горда,но сама.

Вървя до теб. Но аз ли съм?Не знам.
Щом моето сърце вече не бие.
Щом до ръката ти отпусната е моята ръка
и само погледът ми тайна страшна крие.

Остани

Има спомени, има и мисли, които раняват,
понякога кървят или пък отмива ги дъжда.
Понякога те плачат скрити като деца
и чакат някой да ги пропъди
.....или съжали,да ги приюти в прегръдките си,
да забравят колко боли.

...Да забравя колко боли без теб
пожелах си.
Да забравя че те има,
че дишаш в този свят безумно грешен,
не успях.
Затова сега пак се лутам в здрача
търся нещо от теб, но само прах
и само ледени висулки стичат се пак
от очите ми...

И само онзи стон дочувам - на децата,
останали сами.
И само този път те моля да преглътнеш
гордостта си, да ги прегърнеш.
Да се върнеш!
Остани...

Просякинята

Свежи устни.Топла плът.
Покварена и дяволски младежка.
Тя чака някого на този кръстопът.
Жена, облечена в бяло-в ангелска одежда,
ала в гърди заплела чувства грешни.

Тя просякиня е, но милост не раздава.
За чувствата на другите е чужда.
Но цял живот не пожела ни слава,нито обич-нищо..
Само на някого да бъде нужна.

И тази нужда тласна я по пътя на мечтите,
по пътища, осеяни с илюзии, миражи
с знаци избледнели и небрежни,
по думи, редове, пасажи...

Едва ли някой я е забелязал...
Скръбта й надделя над младостта.
И носи в дрипавите си одежди не хляб,
а скъсани надежди,
и в плътта си грешна
скрита чиста любовта.

Спасение

Не ме е страх от смъртта,
от ударите на съдбата и от болката.
Страхувам се от самотата. От това, че те няма.
Че ти не съществуваш.Не искам да повярвам в това.
Че няма да докоснеш ръцете ми повече,
че няма да видя очите ти.
Това е по-болезнено и страшно от смъртта.
От всяка коварна болка и безумие,
което е обхванало цялото човешко съществувание.
От безверието ме е страх.
От това,че ще загубя силата да се моля.
Надеждата че те има. Молитвите ще угаснат.
Една по една, нечути в мрака от злоба и завист.
Страхувам се, че ще протегна ръка и ти няма да я докоснеш.
Да я уловиш.
За да се спасиш.
За да спасиш и мен.

Надежда

Ти си влажният нектар по устните ми.
Позволи ми от него да вкуся.
Ти си топлият дъжд в косите ми.
Позволи ми да пия от тази роса.
Ти си аленият цвят на страните ми.
Позволи ми да не бъда смъртно бледа.
Ти си кристалният блясък в очите ми.
Нека погледът ми да не бъде никога празен.
Ти си горещата кръв в вените ми.
Срежи, накъсай плътта ми,
но нека тази кръв да бъде буйна и пенлива
и никога в сърцето ми да не изстива.
Ти си мъчителният писък,
когато сънувам те нощем.
Ти си сладката болка и опиянението.
Ти за мен си всичко и всеки все още.
Позволи ми с дъх да ти разкрия вълнението.
Ти си жарта в студените ми завивки.
Стопли ме още миг в прегръдките си нежни.
Ти си огънят, който разпалва живота в мен.
Ти си моята последна надежда.

Обичам те!

Обичам те!
Не виждаш ли? Не чуваш ли?
За мен си Всичко, Всеки,
Винаги, Навсякъде си ти.
В ума ми - с мислите играеш си,
в сълзите ми се раждаш и умираш,
в кръвта ми вливаш се и я отравяш.
Но жива съм! Защото те обичам.
Дори така. Далеч.
Без да искам нещо в замяна.
Дори с друг. И с друга ти.
Дори след този ден, година,
живот дори - ще те обичам!
Дори да го отричаш,
да ме гониш, да ме мразиш
ще те обичам!
Дори да те отмина,
когато те видя
ти ще знаеш, че в този миг
съм те обичала!

Молитва

ГОСПОДИ,
Научи ме как да бъда силна,
Когато сърцето ми слабо тупти.
Научи ме как да бъда горда,
Когато в очите напират горещи сълзи.

Научи ме да бъда приятел,
Когато била съм до вчера само враг.
Научи ме да се усмихвам,
Когато болка ме изгаря пак.

Научи ме от мен да блика светлина,
Когато от тъмнината ме е страх.
Научи ме да събирам любовта,
А не да я превръщам в прах.

Научи ме да мога да прощавам,
Дори когато права съм и нямам грях
Научи ме на слабия да помагам
И на злобата да отвръщам със смях.

Научи ме да бъда свободна,
Дори когато в окови е душата.
Научи ме да не вярвам в илюзии и
За лъжите да не бъда сляпа.

Научи ме как в клетви вечни да се вричам,
Дори когато всяка дума е измама.
Научи ме как без корист да обичам
Дори когато любовта я няма.

Отивам си. Обичах те. Разбрах.

Отивам си, защото те обичах.
Обичах те, защото те разбрах.
Разбирах те, защото ти за мен бе всичко.
Оставям ти сърцето си на пух и прах.

Отивам си. И губя те! Върни ме.
Прости, че тръгвам си без думи и без глас.
В прегръдката си нежна приюти ме,
Дай сила на сърцето ми да бие, съживи ме
Кажи ми, че дори и сам човек не бива да живее в страх.

Отказвам се от теб, защото те намирам във всеки,
А аз не мога да имам всички на света
Отказвам се дори и от живота, защото ти си всичко,
Ти си моят свят.

Аз искам любовта.
Но тя отива си с тебе безвъзвратно
А аз не мога в сърцето си да побера
Едно незнайно чувство – силно, истинско и кратко.
Отивам си. Обичах те. Разбрах.

Ти си...(душата ми)

Няма те...Бягам като странник от самотата.
Търся те в призрачното минало на душата си.
Търся СЕБЕ СИ в ТЕБ и в теб живея аз.
Ти си буреносната мълния в здрача,
Която се врязва в мен като огнен меч.
Ние сме свързани. Стенещи. Плачещи.
Ние сме слънце, пустош, вода.
Като факел в очите ми – изгрей!
Като светлина в тъмнината на дните ми –
Бъди просветлението на душата ми не зряща!
Бъди любовта!
Като сън във виденията ми – яви се!
Истински пред мен, спомен от един отминал свят,
Рана незатворена и бликнала кръв от сърцевината ми.
Ти си кръвта, в която аз се родих!
Ти си...душата ми!

Нещо твое (то мое стана)

Една светкавица разкъсва тъмнината.
Това е яростта, събрала в мен тревога.
И ако това си ти...разкъсай ми душата,
Но не изчезвай в мрак...
Без тебе аз не мога!

И ако няма УТРЕ, пак ще съм до теб
И пак ще те създам от нощните си бдения.
Аз трябва да те имам ДНЕС,
Не ме подлагай на безмилостни съмнения.

Вървя по тъжна улица...Дъждът вали.
Но аз не спирам. Падам. Ставам.
Дъждът отмива моите сълзи.
Но не усещам болка и не се предавам.

Тя с мен върви.
Ръка в ръка живота си сме сплели.
Тя – вярната ми САМОТА,
От мен изтръгва вик последен.

И ти така изтръгна любовта си
Към мен от своята душа.
Аз зная – тя бе нежна и ранима,
Дори сега да си тъй горд...
Аз зная – ти обичаш ме така.

Защото първата любов забрава няма,
И нека твоя първи спомен бъда аз,
В теб забравих нещо свое – то твое стана,
Но аз не си го искам...
Сърцето ми до твоето го остави
Да бие всеки тъжен час!

Бих

Бих те нарисувала ако беше пейзаж
Или галеща нощна тъма.
И под звездите бих те докоснала
Ако беше безмълвна нощта.

Бих отпила от теб ако бе чаша вино
И твоята горчивина оставаше забравена на дъното.
Бих събрала в сърцето си твоята болка
Ако ми позволиш да проникна в мислите ти.

Бих те чакала ако беше следващия влак
И махнеше ми с бяла кърпа в ръка.
Ако не живеех в пустинен мрак – БИХ те искала!
БИХ те обичала – ако съществуваше любовта!

Чакам те

Виждаш ли ме? Аз те чакам.
В здрач прокобен и сред слънчеви лъчи.
Чувстваш ли солените следи по лицето ми?
Аз плача? А ти?
Но не плача, за да върна любовта ти –
Неизменно си отива тя...
Плача за изгубеното време и мечтите,
За измамата и подлата лъжа.

Чувстваш ли? Сега от мен не блика нито порив,
Нито лъч надежда, нито топлина...
Камък съм студен в разкъсана одежда.
И не чувствам нищо! Ще допреш ръцете си до ледена стена.

Няма вече да те карам пак насила
Да целуваш устните ми – сякаш са парче от лед,
Не потрепна от целувката ми твоето тяло,
Не дочух свирепия пулс на сърцето в теб!

Сякаш всичко към мене изстина...
Аз разбирам – всичко, което изстива, горяло е преди.
Погледни – в жарта още стинат следи от нашите сълзи.

Ти за мен беше всичко и всеки,
Моят ангел бе и свята мечта...
Ала чуваш ли? Чувстваш ли?
Всичко що свети, се превръща в зла тъмнина!

Аз не плача? А ти?
В теб не се ли поражда ярост, тъга?
Аз те чакам...Все още и вечно!
Ще съм твоя, дори след смъртта!

Копнеж

Есен топла като вълна пенлива ме връхлита.
Копнеж по лятото горещо ме облива...
Копнеж по утрините чисти..По росата...
По аления цвят на устните.
По златната ръж...
Копнеж по кехлибареното лято.
По нежния проливен дъжд.
Копнеж по синята безкрайност на морето.
По палавите блясъци на слетите тела.
Копнеж по допира, подирил огъня в сърцето.
Копнеж по теб...По твоя дъх в нощта.
Копнеж по вечерите пурпурно-златисти.
По галещият нощен смях.
Копнеж по сенките в косите ти лъчисти..
Копнея...и се слива обичта със страх,
Че никога не си прекарвал дните си в очакване сломен.
Не! Ти никога не си копнял така за мен...

Виновен

Не се разкайвай! Не се вини! Виновен няма!
Само за миг до мен се приближи
Да видя колко е останало от нежността ти.
Следи от нея няма – само бриз студен косите ми изпълва
И леден смях – презрителен и остър
Дочувам с душата си, останала отново безучастна.
Да те спра не мога! Ако искаш – отиди си...
Знам, сълзи в миг ще потекат...
Светът ще стане леден, сетне безразличен
Сиво-черен ще бъде след тебе светът.
Не мога да погледна в очите ти –
От тях струи не топла, а студена светлина.
Те ме разнищват на парчета – къс по къс,
Като отрова в дните ми..Не ме поглеждай!
Ще умра!
Само за миг като си тръгнеш – обърни се!
За миг с ръце протегнати ще искам да те върна..
За миг сърцето ми неистов писък ще разкъсва.
За миг ръцете ми ще искат пак да те прегърнат!
Но ти..не позволявай да те обвземе слабост.
Тръгни си бързо, неочаквано дори.
Дори за сбогом ти недей в обятията си да ме прегръщаш.
Отивай си! Без теб ще ми е страшно пусто...
Но и с теб в душата ми мъчително боли.

Смисълът на живота ми

Илюзия ли си? Не зная.
Дълбоко в твоите очи прозирам океана и морето,
Протягам пръсти да докосна синевата,
Но тя стопява се като сълза,
И жалко моето лице изглежда – клето –
То удари стотици претърпя.

Сънувам ли? Ако е сън,
То нека този сън да трае вечно
И вечно на гърдите ти да спя
Да чувам нежния ти глас – камбанен звън
И в него дивно да се потопя.

А има ли те? Съществуваш ли? Не зная.
Оплетох се в миражи и лъжи...
Но болка тиха щом проникне в сърцето,
Аз знам, че не мечтая...
Тъй истински пред мен си ти!

И бликат алени сълзи – проливат самота
И вливат се в твоите коси,
На моята плът прилепнали в нощта...
На моите устни спрели твоите очи.

И питам се – ЩЕ ИМА ЛИ ЖИВОТ
След любовта угаснала, а нявга жива
И зная – ако имам твоята любов
За 100 живота тя ще стига!

Мисли на поета...

Какъв е смисълът на този свят,
ако няма защо да се боря
и увяхвам подобно на есенен цвят
в раздвоение с моята воля?

Какъв е смисълът да си свободен,
Ако тази волност е една окова
И в тръпчивата, ненужна радост
Прозирам пак безмислена отрова?

Какъв е смисълът да се събуждаш,
Когато няма вечност на земята
И някой ден в огледалото поглеждаш чужда,
В своя образ сянка слята?

Какъв е смисълът да се осъжда,
Щом всички носим първороден грях,
И ничия вина не ни е чужда,
И няма угризения, които да не будят страх.

Какъв е смисълът да си поет,
Когато никой твоите думи не разбира,
Във всеки стон, във всеки тъжен ред
Един безмислен зов сърцето му раздира?

Един безмислен свят създал е той,
Където сам е Бог и мъченик...
Какъв е смисълът да си богат на думи,
Когато думи нямаш, само сетен вик?

Негова съм (не жали ме)

Разкъсай ми мечтите... мрачни ядове.

На колене ме постави... Душата изтръгни ми.

Твоя отдавна съм, продадох всичко, дяволе!

И не жали ме...

Пръст и гняв над мен хвърли!

И не жали ме...



Продадох всичко що до днес в шепи си държах..

И стисках силно, да не би прахта да разпилея.

Прахта от чужди мигове крадях и спомени изгарях

И днес на глас дори не мога да се смея.



На разпродажба изтъргувах си мечтите - светлите,

Продадох всяка капка обич в душата ми... Недей търси ме,

че негова съм вече - пие той отровната ми плът..

И не жали ме.

Няма ме отдавна.

Не жали ме.

Днес плаках за теб...

Крещяща ми е нуждата от огъня... От мисълта ми стъклен ад лети.
Проклинам смисъла на всяка твоя дума,
когато нежно "обич моя" я наричаш ти.
И мразя се, защото съм си чужда,
защото в тази роля ти ме ненавиждаш...
когато слаба падам върху пода,
когато давя се в сълзи и ледени стенания изтръгва гърлото ми...
Тогава искам никой никога да няма.
Тогава искам да съм глуха, грозна и проклета...
Поне да не боли...
Поне да знам че е от грубост.
А не прехласнат да се вглеждаш в очите ми.
Не огън да разпалваш в слабините си.
За теб не искам повече да съм красива!
От днес не мога повече насън да те прегръщам!
Така боли... Разкъсва се плътта ми
и в песен връща ми... една душа,
която май отдавна е изгубена!

И песен нямам.
Стихът отдавна изморен е.
Отдавна не можех да плача.
Но днес плаках за теб...