Двойна доза

Искам да напиша толкова много виолетови стихове,
нежно протягащи тънките си сребърни нишки,
за да посрещнат утрото без страх,
че тъгата още не е задрямала.
Само притихнала е в теменуженото безвремие
на отмерващия притихналите секунди часовник,
за да не те събуди вината ми,
протягаща се като ленив котарак
под хилядите картини,
които висят над красивата ти главица.
Протягам белите си пръсти да погаля
една къдрица черна,
диво черен албанос...
Разцъфват устните ми като люлякови пъпки
в усмивка ведра...
пурпурно-златист ще бъде днес денят, светът!
И цялата безкрайно забързана планета
с хилядите си безцветни мисли в часовете преди
първата зора...
Свивам се ненужно тъжна в прегръдките ти -
преждевременно увяхнало нежно цвете...
Целуни ме с устните си диви ружи..
Напои душата ми с малко вяра.
Съмна се...
Ах, няма те...
Но налял си кафето ми...
От онова с двойната доза тъга.