Присъдата

- “Нямам какво да кажа повече! Моля, отправете присъдата си.
- Ти си красива и млада, помисли си добре. Има какво да загубиш.
- Губя себе си. Не и мирът си вътре в мен – него не могат в кървави нишки да оплетат. Мечтите ми никой не може зад железни решетки да окове.
- Заблуждаваш себе си, дете! А заблудата мираж е за душата... Ти в илюзия живееш. Тя изменя мирогледа, сетивата.
- Нямам сетива. Аз гледам, но не виждам. Хиляди пъстри цветя ухаят край мен, а сякаш не вкусвам аромата им. Вдишвам въздуха кристално-сив, но не усещам допира му. Докосвам нечия ръка, улавям нечий поглед огнено-разтапящ, а пулса ми остава равномерен...
- Човек на своята природа не е верен.
- Какво човекът е за вас? Мишена жива? Кукла на конци? Декор за нашия „прекрасен свят”? Не! Той е кълбо от импулси, променливи и непостоянни импулси. Аз нямам импулси! Аз тичам със свободата си, във вечна надпревара с времето и пространството. Свободата е моето Аз, но не привидната, а вътрешната. Нямам ли я, по-добре да ме няма. Само така мога да уловя вятъра в ръцете си и до зори да препускам с алени коне. Лъчите слънчеви тогава даряват ми усмивка, а бризът нощен гали ме в жадувана почивка, прегръща ме зората синкаво-лилава и къпят ми очите сутрин капчици седефена роса...
- А любовта? За нея разкажете.
- Няма какво да ви кажа за нея. Съдете!”