Замислена...Сама...Меланхолична...

Замислена...Сама...Меланхолична...
Стоя на тъжния и замразен перон.
Минават пътници край мене динамично.
Коя съм аз? Къде съм?
Отминават всички, а аз съм вперила очи в небесния простор.

Едва ли някой ще я спре - тъгата,
едва ли някой болката ще потуши.
Минават покрай мен познати, непознати,
а в мойта гордост нещо се руши.

Замислена... Красива... аз угасвам,
и моят свят измислен се срутява.
Аз искам да извикам, но оставам мълчалива,
в мене болката гнева отново потушава.

Самотен пътник, вкочанен и вкопчил се в небето,
нехайно сплетени руси коси,
очи смарагдено зелени, слели се с морето
и две застинали в погледа сълзи.

Коя съм аз?
Къде съм?
Не разбирам!
Крепи ме само гаснещият пламък в моята душа.
Стоя на мрачния перон.
Замислена. Красива.
И искам да крещя на мойта самота.

Да я изгоня, без дори да я обиждам,
с тълпата да се слея и до болка да крещя,
и да излея всичко вливащо се в мен горчиво...
Да съм замислена... Сама.. Меланхолична...

Без минало.
Без спомени.
И без душа.