Монета щастие

Понякога те посрещах като дългоочакван гост,
чаках трепетно поздрава ти и усмивката,
която стопяваше всеки кълн омраза,
проникнал в мен, докато те нямаше.
Ти беше не само моята любов,
ти бе добротата и смирението ми,
търпението и нежността ми.
Ти бе жаждата да давам,
да давам себе си къс по къс
като хляб, измолен от някой просяк.
Защо толкова късно разбирам,
че ти не си просил, не си молил,
не си искал нищо от мен?
Не разбрах ли, че не аз ти бях нужна,
а ти беше нужен на мен?
Аз бях просякинята, а ти надменния минувач,
спиращ всеки път до мен,
за да ми хвърли по някоя монета.
Монета щастие.
Късче хляб.
Миг състрадание.
Вече всичко ти дадох и всичко ми взе.
Вземи си монетите, хвърлени присмехулно в нозете ми.
Върви си и си купи малко щастие с тях.
Аз не успях.