Отново връщаш ме назад
към спомените като листи пожълтели,
не знаеш само, че отдавна те заключих там
зад тежките, проклети двери.
Там те положих като стара вещ,
като разкъсана и излиняла дреха,
затрупах те сред купчина изгубени неща,
в които някога съм търсела утеха.
Заключих дверите на своето сърце
с най-тежкият възможен катинар,
дадох на заем твоето лице
и изгорих душата си в най-безпощадния пожар.
А ти любов несретна, оживя
макар да бе заключена, излъгана, предадена
след толкова безсмислени години оцеля
след като стотици пъти бе раздавана.
И питам те – как минаха всички тези лета -
едно след друго като листи пожълтели,
и как не съумях, любов, да те прогоня,
а лъжех себе си, че мога да съм смела.
Кажи ми – как този живот-кръговрат
ме тласка напред, но все към тебе ме връща?
Все даваш ми криле, които се пречупват,
Все длани даваш ми, които не прегръщат.
Все пращаш щастие за миг, което век боли;
И късче обич уж, което остава в сърцето до гроба.
Толкова лета, любов, толкова години....
А още без тебе не мога!
Няма коментари:
Публикуване на коментар