На нас ни е нужна раздяла!

Толкова мрачна е моята стая -
чужда, сама, непрогледна загадка.
В две стени окована е тя -
болка отчаяна и щастие кратко.

Ти не търси моите стъпки в алеята -
там, дето за първи път ръцете ни
сетиха своя нужен и жадуван допир.
Там, дето прошепнах сякаш на вятъра
"Чакай ме..."
Там, дето оставих на бузата ти
топла, заветна целувка
с топлите думи "Пази ме в сърцето си"

Ти не потрепна!
Твойто лице беше камък,
сякаш издялан от чужди ръце,
само усмивката ти помръкна,
но не дочух твоя отговор в мрака.
Тръгнах си - бледа, разплакана.

А на устните ми твоят дъх гореше
и вкуса на солени сълзи.
Аз разбирам.
Болезнена е раздялата и не крий,
че не плачеш...Аз зная - боли!

Но така ни е нужна промяна.
Ти по своя път, аз - по мой.
Днес на нас ни е нужна раздяла,
искаме малко почивка, застой.

Не търси моите длани горещи -
те сега в друга мека прегръдка потъват
и кръвта е пенлива и нежно
тя се слива с нечия друга.

Не търси! Те за тебе създадени бяха,
те те молеха, чакаха вечно
и накрая премръзнаха, не пламтяха
щом веднъж не докосна ги ти.

Не търси моята обич, закрила!
Аз стаих я дълбоко в сърцето,
то за теб все отворено беше
и напразно, ненужно за теб то туптеше!

Не търси! На нас ни е нужна раздяла
за да можем за миг да помислим.
Ако още към мен обичта е тъй чиста и цяла,
ако още ме искаш така безгранично...

Само тогава ще се завърна
и ще отворя отново за теб самотната си душа,
само тогава за миг ще си върна
туй що останало живо е от обичта.

Ето - ти сядаш. Разкаян и блед
и уж от тебе твърдо се отричам,
но ти прегръщаш ме с такава нежност
и аз разбирам колко много те обичам.

И ти мълчиш. И аз мълча.
Тегоба, ярост в нас се крие.
И никой пръв не би се осмелил
душата си с думи да разкрие.

Последна нощ.
Без звук и стон се вглеждаме смутени.
Витае само нежността - безмълвна,
чиста, бяла...
И ето сега без любов се поглеждаме.
Върви си! И аз ще вървя.
На нас ни е нужна РАЗДЯЛА!

2001г., лято