Спомени

Луната изгрява.
Залязва моят душевен покой.
Аз дълго под лунния кръг те очаквах
и питах звездите "Още ли е мой?"
Но моят глас не стигаше до тях
и моите сълзи те не видяха,
те стичаха се и превръщаха очите
в бистри, нежни езера.
За кой ли път опитах се да те забравя,
дори и гроб ти изкопах,
две рози на него поставих -
червена-алена и буйна като любовта ми
и черна-като неизбежна смърт.
Аз често връщам се към твоя облик
и взирам се като слепец в сините очи,
и вземам меките коси в ръцете си като коприна
и чакам твоя шепот да разкъса тишината...
Но ти мълчиш!
Разкъсва болка моята душа -
напразно чака
да съживиш това изстинало сърце...
Проклинам те!
Защото пак сама съм и те търся в мрака
и търся спомена за теб, дете!