Заблуда

Прегръщах те и взирах се в дъха ти -
безплътен, призрачен - като видение,
но чувствах го!
О, чувствах го на устните -
в сърцето ми надигаше вълнение.

Опиващият аромат на кожата -
топъл лъх от есенния бриз,
прехвърляше ме в друго измерение,
а как сега ще ме спасиш?

И меките ти, сочни устни
отпиваха от тялото ми сладостта
и как в страшна болка те безгласно шепнеха,
че безвъзвратно си отива любовта.
И как не им повярвах?

Как тъй безнадеждно сляпа
все още си мечтаех за кристален замък,
където огнените ни души
във вечността да сливат своя пламък.

Защо отказах да послушам
онази нотка на студенина в гласа
и онзи празен поглед - безразличие
и без копнеж докосването ти с ръка?

Защо не ме събуди от заблудата,
че твоя дъх без мене спира,
че всяка наша среща ще е свята,
че всяка обич не умира?