Твоят мираж

Настъпва мрак и студ в измамната душа.
Фалшива съм била, заблуда.
Един окаян спътник на смъртта,
ридаещ в самотата до полуда.

Мираж съм. Не унивай - аз не съществувам,
и затова студени днес са моите ръце,
защото в тях кръвта отдавна не бушува,
защото няма пулс в леденото ми сърце.

Самотна съм била, виновна и разкаяна,
и тъжна като лист от есента,
красива като горска самодива, казваш,
ала фалшива в мен настъпи любовта.

Не ме поглеждай! Ще се влюбя до забрава!
Не съм виновна, че съдбата пожела така;
не съм живот, по скоро съм смъртта,
щом с разум заблуждавам безпощадно.

Това не е роса, покриваща лицето ми като воал..
Сълзи са, но нима аз плача?
Не ме докосвай - ще се изпаря..
Но тази болка в мен какво ли значи?

Не ме сънувай! Аз съм сън фалшив;
Не ме поглеждай с тази нежност свята.
Не чуваш ли? Отида ли си, много ще боли
и вечно със смъртта ще бъда слята.

За миг един най-после разбери,
че моята окраска е преходна,
и в моя дух завинаги ти въплъти
любов и страст, и красотата си духовна.

Дари ме с лъч златист и ален топлина,
стопли ръцете ми за сетен път студени,
вдъхни ми сила, обич, чистота
и за последно нека слеем пак сърцата си ранени.

Прости ми, че така си тръгвам!
Но мираж съм, не забравяй,
ти някой ден навярно ще простиш..
Стопявам се...Изчезвам в дим и пара...
Ще ти попея нежно, докато заспиш.