Коя е тя?

Коя е тя?
Зад усмивката, вътре в кръвта, която кипва и крещи да бъде освободена?
Зад маската, която я задушава и пречи й да изкрещи на света колко е уморена и износена от непрестанното й носене и сваляне.
Пада надолу, издига се, пада... Сълзи от страх. Сълзи от смях, който боли.
И няма на кого да повярва. Дори на себе си. Никога повече.
Усмивка. Полъх. Надежда.
Колко надежда още... Колко още?
И колко още пъти?
Полети, които раняват. Полети, след които част от теб безвъзвратно си отива?
Коя е тя? Скрита зад звезите, които политат и зад изгрева който умира с деня?
Колко още птици и полети? Колко? Колко още надежда?
Сълзи на които е трудно да повярваш.
Страх, на когото е трудно да се отдадеш.
Самата тя и те – всички в нея крещят за свобода. За сила. За помощ.
Коя е тя, когато е силна? Когато повдига вежди и се усмихва загадъчно?
Коя е от всички?
Коя е когато е слаба? Скрила лице зад ръцете си, които искат да я скрият от това, което чувства, да заглушат болката и тишината?
Когато се прибира, тя пак се усмихва. Но няма никой и няма смисъл.
На кого. Къде. Уморена до изтезание и обичаща болката от това, че е така.
Колко още полети?
Скъсани надежди и вихрушки през които да върви с отворени очи и да не вижда...
Колко още безумни усмивки, толкова лицемерни понякога, че гримасите на лицето й добиват жалък отпечатък?
И само една усмивка е способна да стопи леда.
Един поглед - да накара кръвта да кипи.
Едно докосване след което страшно боли... и е пусто...

И някой... някъде... за нея написа това.
Коя е тя?