Днес плаках за теб...

Крещяща ми е нуждата от огъня... От мисълта ми стъклен ад лети.
Проклинам смисъла на всяка твоя дума,
когато нежно "обич моя" я наричаш ти.
И мразя се, защото съм си чужда,
защото в тази роля ти ме ненавиждаш...
когато слаба падам върху пода,
когато давя се в сълзи и ледени стенания изтръгва гърлото ми...
Тогава искам никой никога да няма.
Тогава искам да съм глуха, грозна и проклета...
Поне да не боли...
Поне да знам че е от грубост.
А не прехласнат да се вглеждаш в очите ми.
Не огън да разпалваш в слабините си.
За теб не искам повече да съм красива!
От днес не мога повече насън да те прегръщам!
Така боли... Разкъсва се плътта ми
и в песен връща ми... една душа,
която май отдавна е изгубена!

И песен нямам.
Стихът отдавна изморен е.
Отдавна не можех да плача.
Но днес плаках за теб...

Вечната любов

Ти си моят глас, подобен на хор от ангели,
които ме предвождат...
Прошепват ми познати истини
и към заключени врати ме водят.
И аз от всички свои истини отричам се,
за да ти дам душата си...
И себе си.

Ти си моята песен, тъга и привидно спокойствие,
заключено грижливо с катинара на безвремието.
И аз от всичките си спомени отказвам се,
за да градя останалите, бъдещите..с теб.

Ти целият ми свят си огледален,
душа назаем взета,
стих така проникновен,
и моята единствена утеха,
и всяка клетка, тлееща в мен.

Ти си терзанието ми и мъката горчива,
и кръстопът, от който почва нов живот...
Където и да ида, взорът ми в други те открива
и пак събирам пъзела на вечната любов!

Обичах себе си чрез теб

Вървя през погледа ти и отричам мрака.
Отричам твоето спокойствие, внезапно сякаш те обзело.
Отричам днес заключените устни
и в погледа ти празен - отричам днес безверието!

Вървя към теб от толкова години...
А стигна ли до теб, отново бягам... В мрак линея...
Лета безумно млади следвах те, а после тежки зими...
Отричам те, а после зная че без теб не мога да живея.

Сега за равносметка време е. И за поуки.
Избра ни някой - аз и ти - души неуки,
и по-неука аз, защото сляпо те обичах
през своя поглед, през призма нереална.
Не теб обичах! Себе си чрез теб!
Създавах своя образ идеален.

Ти чупи този образ парченце по парченце,
а аз след теб събирах частите и образа ти пак рисувах...
Така намерих СЕБЕ СИ, но ТИ изчезна!
Измислих те... Реално ти не съществуваш.

И затова, когато с теб съм аз не те обичам!
Защото цял живот...
на тебе се преструвах!

Мен... или без...

Пак си играя... Толкова много оферти... Желязна...

Няма нужда да разбираш. За мен... или без...

Отричането е силата на слабите... На мен... или без..

Нямам нужда от теб... Желязна е маската ми...

Но е маска... За мен... или без...

И се вричам... пак в безпътието... Вярвам в синевата,

Но никога не я дочаквам...

Искам да пея, но никога не излизам на голямата сцена...

Желязна е волята ми... Но не се превръща в действие...

Имах сили да те обичам... Теб... или себе си...

Пак си играя... на добрите и лошите...

Някога познавах доброто... Бях от добрите...

Днес съм от силните... Желязна... но само маска...

Толкова много оферти...

И нито една подходяща...

Нито една не приех...

Няма нужда да разбираш...

Мен или себе си... Който и да е...

Някога... някъде... Мен... или без...

Просто един път, който се разделя на две...

И ето ни пак.. . На някакъв кръстопът отново с тебе.

Ти не ме виждаш знам. Сянката ми минава през тебе,

Вливам се във вените ти... и тогава ти усещаш... мен,

страстта ми, която кипва в кръвта ти,

шуми в ушите ти... В очите ти изгрява светлина...

Ти виждаш! Да, вече съм тук...

Уморена ще поседна до теб, ще поискам душата ти...

За сетен път...

Дали ще ми я дадеш? Колко ли е трудно това?

Не искам повече истини... Уморих се от бавните ти реакции...

От мълчанието ти... От това, че ме искаш, когато ме няма...

Когато съм изгубена...

Не мога повече да мълча... Искам себе си, не разбираш ли?

Искам душата си да ми върнеш, и то цялата...

Без капка от мръсните ти мисли и дела.

Ще ме върнеш ли?

Към изгрева, където ме остави, затворена в стените на

пясъчния ти замък...

Нали за нас го построи, за любовта ни?

Но тя избяга през отворените ти шепи... и няма да се върне.


И ето ни пак на някакъв кръстопът отново с теб.

Аз все още те пазя в душата ми... Но трябва да тръгвам...

Просто в този живот не е редно да бъдеш мой...

Нито аз твоя...

Просто един път, който се разделя на две...

Някога...през декември

Като ленива броеница се търкулва времето.
Премерено и някак неусетно през пръстите изтича.
Сега декември е.. Като се събудя ще е пролет.
И срещу южняка топъл сетне пак ще тичам.

На утрото ми декемврийско така не му отива -
да мръква даже и след изгрева.
Минава влак. Подсвирва. Пътниците слизат.
А други качват се. И някак мълчаливо е.

Минава сетне през паметта ми уморена
някой пореден спомен скъп, разстроил ми съня
и будя се, от дъжд окъпана, но непречистена
а вън все по-навъсена е светлината.

И сетне лунната тъга превзема небосвода
и времето неспирно в огледалото кръжи,
ръми дъжда и аз сънувам тъмна доба,
и някъде сред тъмното - звезди.

И някъде сред страшното - искри утеха,
сред мрачната апатия - надеждна светлина,
и сядам срещу теб... да поговорим,
да върнем част от времето и част от любовта.

Но тя навъсена мълчи, отдавна сляпа като прилеп,
щом дойде здрач разперва своите крила
и пак те търси.. Скита и блуждае...
Но теб те няма нощем...
И докога?

Обичам те, и това ми е достатъчно!

Обичам те... Сега го осъзнах след толкова години,
през всичките години, в които те обичах
и мислех, че и ти си длъжен.
Не бях разбрала само, че Господ те е пратил
като покорен ангел да ме накара да прогледна
и да разбера, че истинската любов е не тази, която търси,
а тази, която дава...
И тази която извира като чист поток от душата,
а не тази която омърсява, или иска...
Сега разбрах колко простовата е истината за живота.
А тя е сами да се научим да обичаме,
за да разберем себе си.
Да узреем и после да искаме, само след като сме дали.
Не премерено количество. Не ден, година или цели 8,
както моята любов...
Тя е вечна и никога не пита искаш ли и ти да ме обичаш?
Благодаря ти.
Без да искаш ти ми показа верния път.
Надявам се някой ден и ти да го намериш.
Обичам те, и това ми е достатъчно!

Новогодишно

Още няколко часа... и нов свят ще има.
Часовникът за миг ще затрепти,
за да отмери минутите до новата година
и с нови мигове на щастие да ни дари.

Последни часове и всичко старо
като ненужни дрехи ще захвърля на снега.
И всички стари спомени грижливо пазени
с вятъра в танц ще разнеса.

Само един единствен образ още свети,
в миналото вика ме и в бъдещето пак прелива...
Часовникът дванайсет удря! Звезди и пируети!
Довиждане на всичко старо! Но ти, любов, не си отивай!

Докога ще търгуваш с душата ми, дяволе?

Докога ще търгуваш с душата ми, дяволе?
Докога ще раздираш до голо мечтите ми?
Бял дим след тебе се вие, когато си тръгваш...
Изпепеляваш ме!
Тръгваш и връщаш се!
СТИГА МИ!

Не съм човек след тебе вече, не разбираш ли?
Но някога примамливи ми бяха твойте хитрини.
СЕГА СЪМ ДЕМОН, ЖИВ ЧОВЕК ИЗМЕЖДУ МЪРТВИ
и като ПРОСЯК моля да ми върнеш пак онези дни

в които само заради теб живеех,
в които "Ангеле" с нежност те наричах,
в които можех до припадък да се смея,
в които исках..
Можех...
Вярвах...
ЧЕ ОБИЧАМ!