Вятърът в мен

Обичаш да ме гледаш, когато танцувам, нали?

Когато извивките на тялото ми

 карат устните ти да се свиват от желание.

Прехапваш ги отчаяно, почти боли...

Танцувам с вятъра в косите ти...

Онези къдри, диво черните...

Почти докосвам те с ръце,

А всъщност искам вятърът ми да си ти...

 

Да се разливаш в мен подобно на гореща струя,

На водопадени талази върху ти да се стелят моите коси...

Танцувам още...

С теб, в теб...

бях тих дъжд, днес съм страховита буря...

И вятърът в мен си само ти...

Двойна доза

Искам да напиша толкова много виолетови стихове,
нежно протягащи тънките си сребърни нишки,
за да посрещнат утрото без страх,
че тъгата още не е задрямала.
Само притихнала е в теменуженото безвремие
на отмерващия притихналите секунди часовник,
за да не те събуди вината ми,
протягаща се като ленив котарак
под хилядите картини,
които висят над красивата ти главица.
Протягам белите си пръсти да погаля
една къдрица черна,
диво черен албанос...
Разцъфват устните ми като люлякови пъпки
в усмивка ведра...
пурпурно-златист ще бъде днес денят, светът!
И цялата безкрайно забързана планета
с хилядите си безцветни мисли в часовете преди
първата зора...
Свивам се ненужно тъжна в прегръдките ти -
преждевременно увяхнало нежно цвете...
Целуни ме с устните си диви ружи..
Напои душата ми с малко вяра.
Съмна се...
Ах, няма те...
Но налял си кафето ми...
От онова с двойната доза тъга.

Просто хората винаги си тръгват

Кога объркаха се всички пътища?

Пътеките, които водеха към някакво начало?

Остават само празни кръстопъти,

безкрайни хоризонти

и счупено на хиляди парченца цяло.

Немирна е душата ми, стаена

под хилядите блудкави игри...

Кога престанах себе си да бъда

И да отричам колко всички сме сами?

Кога престанах в думите да вярвам,

на дявола да давам тялото си, а душата ми в лед

да иска просто малко обич и утеха

и да намери най-накрая себе си в теб.

Накрая всички са еднакви. Изненадващо еднакви.

Накрая всички сме сами.

Накрая ангелът и дяволът в един и същ човек са.

Просто people always leave.

Мога и сама

Хиляди слънца огряват малката ти стая.

Пролетни птици прелитат с пойните си гласове.

А при мен пролетта не пристигна, любими.

Гледа ме само дъждовното, мрачно небе.

Даже април не е благосклонен

да дари сърцето ми с къс топлина...

В твоя живот ново слънце пристигна,

а в моя след теб цари самота.

След силно тръшната ти врата

Не останах на прага да моля,

Тръгнах си със залеза, твоя пръв и моя последен.

Ти ще дочакаш навярно изгрева утре.

А моят свят от утре ще е крепост ледена,

Затворена за всички, без ключове,

Които после някой ще захвърли у дома.

За теб е непристъпна кула вече любовта ми.

Отивам си. Всички знаят, че мога и сама.  

Просто поредния дъждовен ден

„Това не е края на тъжния филм. Нито началото.
Не е поредното ми романтично писмо.
Нито тъжното, нито онова забавното.
Това е просто поредната серия от филма.
Онзи с мъдрия накрая епилог."

Това са хилядите парченца от весели снимки,

които разкъсах без жал.

Това е част от спомените, които запалих

с последната свещ, която не изгоря онази нощ,

когато сътворих от нищото

атмосферата на хиляда и една нощ.

Е, нашите нощи са далеч по-малко

и в тях не ти разказвах приказки.

Разказвах ти за живота си,

и ти за своя,

за общите ни планове и мечти.

Това са хилядите сълзи на възглавницата ми,

които вече са изсъхнали.

Оранжевите ми стени, зад чието забавно присъствие

са се скрили молитвите и думите ми за теб.

Това са хилядите стаени въздишки зад белите врати.

Това не е поредното ми писмо.

Нито поредните ми сълзи за теб.

Аз вече не плача.

Това е просто поредния дъждовен ден.

Нито повече, нито по-малко.

Среднощно

Среднощен блясък... Тишина... в косите посребрено бели... Една жена, като войник на пост сред тъмнина реди небрежни спомени като вълни къдели... Побутва с пръсти уморени времето намръщено, прошепва му пак нещо тайнствено и все така тъче... Минути, часове... Неделна сутрин върху ленивата възглавница... и сетне чернокоса в деловия понеделник, докато не дойде пак жарта на лятото... да й опари устните и весело в усмивка да притихне... Златисти слънчеви лъчи косите й да шарят... Среднощен блясък... Суета... в очи смарагдено зелени... С моите се слей, в изюмрудения блясък... Докато обичам те... Среднощен стон. Очакване... и самота.

Недей ме пита

Недей ме пита колко те обичам.
Ще ти разкажат калдъръмените улици
в среднощния мрак мълчалив.
Ще ти разкажат призори кресливите гларуси,
криле разперили в полет непокорно-див.

Недей ме пита искам ли те още.
Попитай вечер теменужените небеса.
Загледай се в залеза, където е останал спомена
за две тела, събрани тихо в една душа.

Недей ме пита ще се върна ли. Къде съм?
Когато приюти съня ти изморените очи
с длан раната притисни на сърцето,
попитай го къде съм,
и ако то мълчи,
тогава ти ще разбереш,
че моето е с тебе,
безмълвно свило се в гърдите ти тупти,
и чака с изгрева да си припомниш
кого обичаш, чакаш, искаш да се върне призори!

Истанбул

Гледам снимка. От сладкия август,
С дъх на сладък пипер, касис, тихи треви,
Свили се под краката ни,
Разпокъсани залези и бездушни, странни луни,
Заря от приказни ангели,
Шум от подвикващи минувачи,
Колоритни храни,
Мирис на скариди и риба,
И късметчета, изтеглени от магически зайчета...
Някогашни хареми, позлатени чешми
И дървета с големи хралупи...
Най-красивия залез над Мраморно море,
Най-красивите очи на земята,
Зелените! Слели се с тучната поляна на Агва...
Очи като огледало на една чиста душа..
Пръски солена вода, мокри целувки,
Изгарящи погледи,
Най-нежните ръце, в които заспивах спокойна,
Обгърната от напева на стоте джамии,
Немирните деца по площада,
Продавачите на симид,
Продавачите на пакети за двама,
Лодкари,
Пристанищни рибари,
Продавачки на ароматни подправки, чай, локум и шалвари...
А аз сред целия този див и омагьосващ свят –
Една бедна продавачка на мечти,
Хвърлила сърцето си в Босфора
И завинаги влюбена в този град!

Може би

„Може би времето ще разкаже нашата история.
Може би времето ще я разпилее подобно на падащите
есенни листа от септемврийския вятър.
Може би ще я съберем в дланите си и ще я пазим винаги.
Може би е рано да кажем винаги. Както и сбогом. „

Няколко февруарски мисли

“Понякога за да прегърнеш една мечта,
трябва да оставиш друга да си иде”

„И точно, когато си мислиш,
че крилете ти завинаги са прекършени,
се изправяш и политаш до най-високите си върхове,
по-силен от страха си”

„Любовта не се състои в това да я споделяш с някого.
Тя се състои в това да я дадеш безвъзмездно.”

„Казват, че очите са прозорец към душата на човек.
Аз никога не бях виждала такава чиста и красива душа”

„Ти ме взе на ръцете си и ме спаси, когато светът ми беше станал тъмен. Озари го, даже заблестя... Сега, когато си тръгна и тъмнината се спусна над мен като черна постеля, може би друг ще ме спаси. Но кой ще спаси теб? Кой ще спаси нас?”

„Любовта няма граници. Тя има моменти.
Моменти на щастие, моменти на болка,
моменти на пречистване и израстване.
И всичко това си заслужава.”

Свят за нас

Когато плахо ти към мен пристъпваш,
косите си покрила с воал от ласкава зора
като за първи танц невинна самодива,
очите си окъпала в капки утринна роса...

Когато аромата си на дивна пролет
край мен разнасяш с чудна лекота,
когато пиеш дъжд пороен от страните ми,
какво значение дали го има вън света...

Когато на гърдите си упойваш ме в прегръдка,
когато огън буреносен вливаш в мъжкото ми тяло,
когато устните ти са отровно-сладка глътка,
когато моето сърце с твоето е във всемирно цяло...

С теб не се страхувам да признавам, че ОБИЧАМ!
Че мога само с дланите ти приказка да сътворя...
Че мога да се смея като луд, след лудите да тичам..
че мога в две очи цял СВЯТ ЗА НАС да побера!

Запей ми ветре

Запей ми ветре онази твоя тъжна песен,
и сетне като полъх разнеси я по света...
Дано до него стигнат тъжните акорди,
откъснати от вярната ми нощем Самота....

Запей ми ветре пак за любовта ни,
която като мощен кораб разделя морските вълни,
която океани тъмни прекоси
и хиляди пристанища намери,
и сетне на брега се тихо укроти.

Запей ми ветре за шумния многомилионен град,
за онази нежелана и мрачна раздяла..
за вярата,
че любовта или си отива завинаги
или просто докрая е цяла!

От нечестивия кръг на времето не мога да изляза.
Стрелките сочат юг, ала душата ми сестра на северняка е.
Стрелките неуверено все сочат чужди брегове.
Кръстосан път и едно решение.
Някъде далеч, където птиците могат да свият гнездо,
без да очакват завръщането на лятото,
без даже да е нужна топлина.
Но...уморени са ръцете ми-крила.
Сърцето ми износено е...
от неразбрани думи, мълчаливи упреци,
неразбиращи хора, хора просто отиващи си,
забравящи че си им подарил частица от себе си...
Просто съм уморена...

Моля се да те има

На хладен ден душата ти прилича...
Очите ти въздишки са нечути,
в утринта на пролетния ден душата си събличаш
и тичаш...като южняка непокорен тичаш ....
И хората за мене питаш...
- „Отдавна тук не е... Ала защо разпитваш?
Тази жена отдавна си замина”
Отдавна не е твоя.... да..
Отдавна ничия не е...
Моли се просто да я има...

Ти помниш ли, когато те обичах?
Когато вечер приютявах те в прегръдки снежнобели..
Останаха ми само снимки – безцветни спомени за нежност,
подгряващи среднощното огнище..и като въглените изгорели
очите ми се спират върху теб,
стоиш в рамка с мен и даже се усмихваш...
И после стъклен звън.. Метален удар.
Среднощен акорд тишина...
И сетне всичко стихва.

Не ми я връщай... Изморената гримаса...
Не ми е нужна. Аз съм си такава... същата...
Но досега не бях разбрала каква съм с теб...
Но днес се виждам – не щастлива, а намръщена.
Ти беше досега стаената в стените ми надежда,
Но след всяко жарко лято идва тежка зима..
Събличам днес последната следа от теб,
Очите си измивам и проглеждам....
И вече няма те...

Просто се моля... пак... да те има!

Да остане с тебе завинаги...

Искам да вържеш очите ми - слепите,
да ми покажеш света на вината,
да бъдеш моята светлина в тъгата на нелепието,
да бъдеш до последния мой дъх на земята.

Искам да вдигнеш косите ми - тежките
и свенливо от техния аромат упоен,
с тях да завием телата си - грешните,
да се слееш с мен до последния мой ден.

Искам да целунеш очите ми - влюбени
жадните устни да впиеш в мен....
Да ме прегърнеш за малко...
Сетне дрехите ми да разкъсаш...
Да изтръгнеш сърцето ми...
Да остане с тебе завинаги...

И какво от това?

Не дойде... И какво от това?
Толкова силна направи ме, че не плача дори.
Нямам сили за въпроси безсмислени,
нито за твойте наглед невинни лъжи.
Стоя до телефона... Безмълвно гледам го и си припомням
за твоите ръце, които галеха лицето ми,
за искрената ти усмивка,
за парещите ти целувки...

И... няма смисъл...
Аз знам, че пак ще се обадиш.
След седмица, година, кой знае КОГА?
Дотогава аз ще съм безсмъртно силна.
Не дойде... И какво от това?

Red roses never fade...

My roses still smell of your skin..
The fingers that touched them make them grow wild.
Red roses never fade… However, a girl’s heart does.
The autumn came with its frowning face
Making my music stopped, making my lyrics drop
Line by line,
Shadow by shadow
During all the hours that I spend on that window
Whispering words to the black, cold night
Touching stars with my little hands
And praying to God that you also look at the stars
At that moment
And think of me too…

My skin still smells of the roses that you give me.
However, the roses fade…
As well as my heart.

Wake me up when February ends...

Just a snowy day down the road of Nowhere,
frozen clouds the sky still bends,
walking through shadows of dreams...
Wake me up when February ends.

When the sun will rise in stunning yellow,
when the birds will sing the lovers' song,
and our hearts will beat together...
Wake me up when February ends!

To Seckinim