На хладен ден душата ти прилича...
Очите ти въздишки са нечути,
в утринта на пролетния ден душата си събличаш
и тичаш...като южняка непокорен тичаш ....
И хората за мене питаш...
- „Отдавна тук не е... Ала защо разпитваш?
Тази жена отдавна си замина”
Отдавна не е твоя.... да..
Отдавна ничия не е...
Моли се просто да я има...
Ти помниш ли, когато те обичах?
Когато вечер приютявах те в прегръдки снежнобели..
Останаха ми само снимки – безцветни спомени за нежност,
подгряващи среднощното огнище..и като въглените изгорели
очите ми се спират върху теб,
стоиш в рамка с мен и даже се усмихваш...
И после стъклен звън.. Метален удар.
Среднощен акорд тишина...
И сетне всичко стихва.
Не ми я връщай... Изморената гримаса...
Не ми е нужна. Аз съм си такава... същата...
Но досега не бях разбрала каква съм с теб...
Но днес се виждам – не щастлива, а намръщена.
Ти беше досега стаената в стените ми надежда,
Но след всяко жарко лято идва тежка зима..
Събличам днес последната следа от теб,
Очите си измивам и проглеждам....
И вече няма те...
Просто се моля... пак... да те има!
Няма коментари:
Публикуване на коментар