Като ленива броеница се търкулва времето.
Премерено и някак неусетно през пръстите изтича.
Сега декември е.. Като се събудя ще е пролет.
И срещу южняка топъл сетне пак ще тичам.
На утрото ми декемврийско така не му отива -
да мръква даже и след изгрева.
Минава влак. Подсвирва. Пътниците слизат.
А други качват се. И някак мълчаливо е.
Минава сетне през паметта ми уморена
някой пореден спомен скъп, разстроил ми съня
и будя се, от дъжд окъпана, но непречистена
а вън все по-навъсена е светлината.
И сетне лунната тъга превзема небосвода
и времето неспирно в огледалото кръжи,
ръми дъжда и аз сънувам тъмна доба,
и някъде сред тъмното - звезди.
И някъде сред страшното - искри утеха,
сред мрачната апатия - надеждна светлина,
и сядам срещу теб... да поговорим,
да върнем част от времето и част от любовта.
Но тя навъсена мълчи, отдавна сляпа като прилеп,
щом дойде здрач разперва своите крила
и пак те търси.. Скита и блуждае...
Но теб те няма нощем...
И докога?
Няма коментари:
Публикуване на коментар