Недей ме пита

Недей ме пита колко те обичам.
Ще ти разкажат калдъръмените улици
в среднощния мрак мълчалив.
Ще ти разкажат призори кресливите гларуси,
криле разперили в полет непокорно-див.

Недей ме пита искам ли те още.
Попитай вечер теменужените небеса.
Загледай се в залеза, където е останал спомена
за две тела, събрани тихо в една душа.

Недей ме пита ще се върна ли. Къде съм?
Когато приюти съня ти изморените очи
с длан раната притисни на сърцето,
попитай го къде съм,
и ако то мълчи,
тогава ти ще разбереш,
че моето е с тебе,
безмълвно свило се в гърдите ти тупти,
и чака с изгрева да си припомниш
кого обичаш, чакаш, искаш да се върне призори!

Истанбул

Гледам снимка. От сладкия август,
С дъх на сладък пипер, касис, тихи треви,
Свили се под краката ни,
Разпокъсани залези и бездушни, странни луни,
Заря от приказни ангели,
Шум от подвикващи минувачи,
Колоритни храни,
Мирис на скариди и риба,
И късметчета, изтеглени от магически зайчета...
Някогашни хареми, позлатени чешми
И дървета с големи хралупи...
Най-красивия залез над Мраморно море,
Най-красивите очи на земята,
Зелените! Слели се с тучната поляна на Агва...
Очи като огледало на една чиста душа..
Пръски солена вода, мокри целувки,
Изгарящи погледи,
Най-нежните ръце, в които заспивах спокойна,
Обгърната от напева на стоте джамии,
Немирните деца по площада,
Продавачите на симид,
Продавачите на пакети за двама,
Лодкари,
Пристанищни рибари,
Продавачки на ароматни подправки, чай, локум и шалвари...
А аз сред целия този див и омагьосващ свят –
Една бедна продавачка на мечти,
Хвърлила сърцето си в Босфора
И завинаги влюбена в този град!

Може би

„Може би времето ще разкаже нашата история.
Може би времето ще я разпилее подобно на падащите
есенни листа от септемврийския вятър.
Може би ще я съберем в дланите си и ще я пазим винаги.
Може би е рано да кажем винаги. Както и сбогом. „

Няколко февруарски мисли

“Понякога за да прегърнеш една мечта,
трябва да оставиш друга да си иде”

„И точно, когато си мислиш,
че крилете ти завинаги са прекършени,
се изправяш и политаш до най-високите си върхове,
по-силен от страха си”

„Любовта не се състои в това да я споделяш с някого.
Тя се състои в това да я дадеш безвъзмездно.”

„Казват, че очите са прозорец към душата на човек.
Аз никога не бях виждала такава чиста и красива душа”

„Ти ме взе на ръцете си и ме спаси, когато светът ми беше станал тъмен. Озари го, даже заблестя... Сега, когато си тръгна и тъмнината се спусна над мен като черна постеля, може би друг ще ме спаси. Но кой ще спаси теб? Кой ще спаси нас?”

„Любовта няма граници. Тя има моменти.
Моменти на щастие, моменти на болка,
моменти на пречистване и израстване.
И всичко това си заслужава.”

Свят за нас

Когато плахо ти към мен пристъпваш,
косите си покрила с воал от ласкава зора
като за първи танц невинна самодива,
очите си окъпала в капки утринна роса...

Когато аромата си на дивна пролет
край мен разнасяш с чудна лекота,
когато пиеш дъжд пороен от страните ми,
какво значение дали го има вън света...

Когато на гърдите си упойваш ме в прегръдка,
когато огън буреносен вливаш в мъжкото ми тяло,
когато устните ти са отровно-сладка глътка,
когато моето сърце с твоето е във всемирно цяло...

С теб не се страхувам да признавам, че ОБИЧАМ!
Че мога само с дланите ти приказка да сътворя...
Че мога да се смея като луд, след лудите да тичам..
че мога в две очи цял СВЯТ ЗА НАС да побера!

Запей ми ветре

Запей ми ветре онази твоя тъжна песен,
и сетне като полъх разнеси я по света...
Дано до него стигнат тъжните акорди,
откъснати от вярната ми нощем Самота....

Запей ми ветре пак за любовта ни,
която като мощен кораб разделя морските вълни,
която океани тъмни прекоси
и хиляди пристанища намери,
и сетне на брега се тихо укроти.

Запей ми ветре за шумния многомилионен град,
за онази нежелана и мрачна раздяла..
за вярата,
че любовта или си отива завинаги
или просто докрая е цяла!

От нечестивия кръг на времето не мога да изляза.
Стрелките сочат юг, ала душата ми сестра на северняка е.
Стрелките неуверено все сочат чужди брегове.
Кръстосан път и едно решение.
Някъде далеч, където птиците могат да свият гнездо,
без да очакват завръщането на лятото,
без даже да е нужна топлина.
Но...уморени са ръцете ми-крила.
Сърцето ми износено е...
от неразбрани думи, мълчаливи упреци,
неразбиращи хора, хора просто отиващи си,
забравящи че си им подарил частица от себе си...
Просто съм уморена...

Моля се да те има

На хладен ден душата ти прилича...
Очите ти въздишки са нечути,
в утринта на пролетния ден душата си събличаш
и тичаш...като южняка непокорен тичаш ....
И хората за мене питаш...
- „Отдавна тук не е... Ала защо разпитваш?
Тази жена отдавна си замина”
Отдавна не е твоя.... да..
Отдавна ничия не е...
Моли се просто да я има...

Ти помниш ли, когато те обичах?
Когато вечер приютявах те в прегръдки снежнобели..
Останаха ми само снимки – безцветни спомени за нежност,
подгряващи среднощното огнище..и като въглените изгорели
очите ми се спират върху теб,
стоиш в рамка с мен и даже се усмихваш...
И после стъклен звън.. Метален удар.
Среднощен акорд тишина...
И сетне всичко стихва.

Не ми я връщай... Изморената гримаса...
Не ми е нужна. Аз съм си такава... същата...
Но досега не бях разбрала каква съм с теб...
Но днес се виждам – не щастлива, а намръщена.
Ти беше досега стаената в стените ми надежда,
Но след всяко жарко лято идва тежка зима..
Събличам днес последната следа от теб,
Очите си измивам и проглеждам....
И вече няма те...

Просто се моля... пак... да те има!

Да остане с тебе завинаги...

Искам да вържеш очите ми - слепите,
да ми покажеш света на вината,
да бъдеш моята светлина в тъгата на нелепието,
да бъдеш до последния мой дъх на земята.

Искам да вдигнеш косите ми - тежките
и свенливо от техния аромат упоен,
с тях да завием телата си - грешните,
да се слееш с мен до последния мой ден.

Искам да целунеш очите ми - влюбени
жадните устни да впиеш в мен....
Да ме прегърнеш за малко...
Сетне дрехите ми да разкъсаш...
Да изтръгнеш сърцето ми...
Да остане с тебе завинаги...

И какво от това?

Не дойде... И какво от това?
Толкова силна направи ме, че не плача дори.
Нямам сили за въпроси безсмислени,
нито за твойте наглед невинни лъжи.
Стоя до телефона... Безмълвно гледам го и си припомням
за твоите ръце, които галеха лицето ми,
за искрената ти усмивка,
за парещите ти целувки...

И... няма смисъл...
Аз знам, че пак ще се обадиш.
След седмица, година, кой знае КОГА?
Дотогава аз ще съм безсмъртно силна.
Не дойде... И какво от това?

Red roses never fade...

My roses still smell of your skin..
The fingers that touched them make them grow wild.
Red roses never fade… However, a girl’s heart does.
The autumn came with its frowning face
Making my music stopped, making my lyrics drop
Line by line,
Shadow by shadow
During all the hours that I spend on that window
Whispering words to the black, cold night
Touching stars with my little hands
And praying to God that you also look at the stars
At that moment
And think of me too…

My skin still smells of the roses that you give me.
However, the roses fade…
As well as my heart.

Wake me up when February ends...

Just a snowy day down the road of Nowhere,
frozen clouds the sky still bends,
walking through shadows of dreams...
Wake me up when February ends.

When the sun will rise in stunning yellow,
when the birds will sing the lovers' song,
and our hearts will beat together...
Wake me up when February ends!

To Seckinim

Don't wanna fall asleep...

Before the moon covers up with its silky veil
Let your lips find me in the empty bed.
Hug me and hold me so strong
that I can hardly breathe!

I don't wanna fall asleep
before you and me become one,
I don't want you to leave,
before I've given you all!
I don't want to come back,
before I've taken you all!

Let the numerous brilliant stars shine so bright!
Let them ask why I'm so lonely again,
why my dark room is full of shadows and memories,
Why I don't wanna fall asleep?

Let everybody leaves, but you stay!
Let's break a trail through the darkness!
Let them blame us, but you should bring me back!
Like a firefly our love will send the dark away
and the cold wind will be warmed up by our hot kisses
and the sun beams will glow on our faces...
Let everybody falls asleep and you huddle up to me
and let your passion burns me all tonight!

I don't wanna fall asleep,
before me and you become one!
I don't want you to leave,
before I've given you all!
I don't want to leave,
before I've taken you all!

Не искам да заспивам...

Преди луната да се покрие с копринения си воал -
потърси ме с устни, в празното легло,
прегърни ме и в мен се притисни толкова силно,
че да нямам сили да дишам дори.

Не искам да заспивам,
преди да се слееш с мен,
не искам да си тръгваш,
преди да съм ти дала всичко,
не искам да се връщам,
преди да съм ти взела всичко...

Нека светят безбройните ярки звезди,
нека питат защо отново съм сама,
защо има само сенки и спомени в тъмната ми стая,
защо не искам да заспивам...

Нека всички си тръгнат, но ти остани!
Нека път си проправим през тъмнината!
Нека всички ни съдят, но ти ме върни!
Като светулка любовта ни ще изгони мрака
и вятъра студен ще стоплим с дъха от топлите целувки
и слънчеви лъчи страните ни ще парят...
Нека всички заспят, а ти в мен се сгуши...
Нека твоята страст тази нощ ме изгаря!

Не искам да заспивам,
преди да се слееш с мен!
Не искам да си тръгваш,
преди да съм ти дала всичко!
Не искам да си тръгвам,
преди да съм ти взела всичко!

Когато си далече и ме няма...

Когато си далече и ме няма
и спомниш си за онзи мирис на лалета
и за косите ми копринени, които галеше...
и устните ми алени...
И залеза, където птиците се спират в своя полет,
за да останат в миг на съзерцание
където сам стоиш и чакаш моето завръщане
и някъде дочуваш моето мълчание...
И тишината мисля, никога не е така тежала,
разгърнатата шир не е била така голяма...
Когато спомниш си за моите признания...
Когато си далеч...
И няма ме...

Молитва за теб

Навън вали отровен сиво-черен дъжд...
В душата ми ранена сипе сол, да заболи
за да открия вярата!

Така ранени с теб почти еднакво смъртоносно
се блъскаме във вятърните мелници
и просто си мълчим, любов...

На друг на рамото заспивам,
той ме прегръща нежно,
той може би дори обича ме...
Той вярва в мен! А аз, защо на себе си не вярвам?
Защо само към теб ме теглят бурите?
Защо само с теб сърцето наранено мога да лекувам?

Склонил глава на чуждо рамо днес,
ти търсиш верните следи в живота,
аз вплела неуверено дланта си с чужда длан
за теб се моля,
да търсиш път към светлината
и да те видя пак щастлив,
тогава и в моето сърце ще заблести,
с КОЯТО И ДА СИ, любов
КЪДЕТО И ДА СИ,
аз винаги за тебе ще се моля,
макар и с МЕНЕ ДА НЕ СИ,
макар сърцето ми ОТДАВНА ПОДАРЕНО
ЗА НИКОГО ДА НЕ ТУПТИ!

19.04.2009г. Великден

Никоя от Никъде

Не ме поглеждай - слепи са за теб от днес очите ми!
Изсъхнали реки... Пак плача без сълзи...
Гледам през стъклото на прозореца и нищо не виждам,
а зная, че някъде зад мен си ти и тишината между нас тежи.

Не ме прегръщай! Ръцете ми от лед са по-студени,
очаквали години да ги стоплиш за миг...
Не ме целувай! Жаждата не връщай в мен,
потиснали са устните отдавна всеки стон и вик.

Не ме обичай! От днес дори на себе си не вярвам,
какво остава да вярвам в твоята любов?
Към мен от днес да нямаш път! Нито надежди...
Чаках толкова дълго за любовта ми да бъдеш готов...

Недей помни ме даже! Сърце си нямам вече, нито име!
За теб ще бъда просто НИКОЯ от НИКЪДЕ,
която за малко появи се в живота ти,
която просто те обичаше безкрайно дълго време...

Какво ще съм за теб тогава?

ЩЕ ТРЕПНЕ ЛИ ЗА МЕН СЪРЦЕТО ТИ, АКО УМРА?
ЩЕ МЕ ПОМНИШ ЛИ ТОГАВА ОЩЕ?
КОЛКО ЩЕ ПЛАЧЕШ? ИЗОБЩО ЩЕ ПЛАЧЕШ ЛИ?
КАЖИ МИ, КОЛКО ЩЕ БЪДАТ БЕЗСЪННИТЕ НОЩИ?
КОЛКО ПЪТИ ЩЕ СКИТАШ БЕЗПЪТЕН,
И ЩЕ ТЪРСИШ ОЧИТЕ МИ И ЩЕ ПИТАШ "КЪДЕ СИ"
ТОГАВА НЯМА ДА МЕ ИМА, СКЪПИ.
СЛЕД МЕН ЩЕ ВАЛЯТ САМО ЛИСТИ ТЪЖНИ НАЕСЕН.

НЯКОГА ИМАХ ВЯРА В ТЕБ.
ВЯРВАХ В БОГ, В ЛЮБОВТА, КОЯТО ЩЕШЕ ДА ДОЙДЕ В ЗАМЯНА,
ИМАХ ВЯРА В НОВИЯ ДЕН СВЕТЛООК,
В НОВАТА УТРИН СВЕЖО-ЗАСМЯНА.

ПОСЛЕ ВСИЧКО СВЪРШИ... БОЛЕШЕ...
ПОСЛЕ СЕ ВЪРНА... И ПАК СИ ОТИДЕ...
ПОСЛЕ ВЯРВАХ,СЪБИРАХ, НЕ ВЯРВАХ, РУШИХ...
УМОРИХ СЕ...
ЗА ТОЗИ ЖИВОТ СТИГА!

ЩЕ ТРЕПНЕ ЛИ СЪРЦЕТО ТИ, АКО ТИ КАЖА "ЩЕ СЕ ВЪРНА"?
ЩЕ ПЛАЧЕШ ЛИ, АКО РАЗБЕРЕШ ЧЕ Е САМО ЛЪЖА?
ЩЕ ПЛАЧЕШ ЛИ ИЗОБЩО? ЩЕ МЕ ПОМНИШ ЛИ?
КАКВО ЩЕ СЪМ ЗА ТЕБ ТОГАВА, ЩОМ СЕГА СИ МЕ СПОМНЯШ ЕДВА???

Обичай ме, за да ме има...

В страхове ме връщаш непознати...
Вихрушки ми душата брулят мразовито..
Очаквах те... Отново те загубих...
Горчи ми даже виното с теб изпито.
Горчат ми устните от теб целувани,
със незасъхнали по бузите сълзи
те питам:
- Има ли те? Искам те!
Не питай нищо в замяна...
Просто се върни,
там дето няма те ДА СЕ ЗАВЪРНЕШ,
където никога не дръзна да пристъпиш -
в сърцето - кула на омагьосана светица,
със стъпки тихи приближи се към стаята ми тъмна
където с немощ гасне поредната свещица
и сетне в мрак ми тялото студено обгърни,
плачи, за да ме върнеш към живота,
ОБИЧАЙ МЕ... ЗА ДА МЕ ИМА...
Върни се...

Омръзна ми!

Омръзна ми да бъдеш с мен, а после да изчезваш!
Омръзна ми да бъда силна, когато съм слаба!
Омръзна ми, когато сам си да ме търсиш,
и да ти бъда утешителна награда.
Омръзна ми да бъда мост към твоите връзки,
да ти помагам, когато имам нужда да заплача,
да лъжа, че не те обичам вече,
кога за тебе нещо аз ще знача?
Кога ще бъдеш искрен с мене
и ще ми казваш всички истини болезнени в очите,
кога ще ме прегърнеш без да имам нужда,
кога ще ми изтриеш с усмивка на лице сълзите?
Омръзна ми...да бъдеш мойто ВСИЧКО!
Да се събуждам с мисълта за тебе всяка сутрин.
Омръзна ми да мислиш, че съм само ТВОЯ!
Омръзна ми да бъдеш ВЧЕРА, ДНЕС и УТРЕ!