Какво ни трябва повече?

Две чаши празни от кафе на масата стоят.
Леглото неоправено ме чака, на две натри да си завия спомени
и да те чакам да се върнеш някога.
И ще се върнеш знам. За да си купиш малко от утехата,
която давам ти в прегръдките си нежни.
Навън вали отдавна тих, бял сняг
и аз и ти сме две усмивки снежни.
Едва докосвам устните ти с пръсти
и мисля колко много искам те в този миг.
Когато тялото ти с мойто слива се
и в тишината бяла чуваме далечен вик,
и светове въртят се, и планети
и в този миг сме само аз и ти
и трябват ни не пътища, а неутъпкана пътека
една луна над нас да свети
и в тъмнината да ме гледат същите очи!