Какво ни трябва повече?

Две чаши празни от кафе на масата стоят.
Леглото неоправено ме чака, на две натри да си завия спомени
и да те чакам да се върнеш някога.
И ще се върнеш знам. За да си купиш малко от утехата,
която давам ти в прегръдките си нежни.
Навън вали отдавна тих, бял сняг
и аз и ти сме две усмивки снежни.
Едва докосвам устните ти с пръсти
и мисля колко много искам те в този миг.
Когато тялото ти с мойто слива се
и в тишината бяла чуваме далечен вик,
и светове въртят се, и планети
и в този миг сме само аз и ти
и трябват ни не пътища, а неутъпкана пътека
една луна над нас да свети
и в тъмнината да ме гледат същите очи!

Когато спра да те обичам...

Постой така за малко, мълчаливо...
Не говори дори, не ме прегръщай.
Не съм за теб и ти не си за мен, това го знаем.
Но спомените няма смисъл да ми връщаш.
Сега е късно... Рано е дори, когато срещаме зората слети..
В прегръдка мека моята душа стопли...
Върни ми цветовете,
в които цял живот рисувах те,
за малко ме закриляй, за малко ме прегръщай...
За малко ме обичай...
Когато спра да те обичам...можеш да се върнеш.

Присъдата

- “Нямам какво да кажа повече! Моля, отправете присъдата си.
- Ти си красива и млада, помисли си добре. Има какво да загубиш.
- Губя себе си. Не и мирът си вътре в мен – него не могат в кървави нишки да оплетат. Мечтите ми никой не може зад железни решетки да окове.
- Заблуждаваш себе си, дете! А заблудата мираж е за душата... Ти в илюзия живееш. Тя изменя мирогледа, сетивата.
- Нямам сетива. Аз гледам, но не виждам. Хиляди пъстри цветя ухаят край мен, а сякаш не вкусвам аромата им. Вдишвам въздуха кристално-сив, но не усещам допира му. Докосвам нечия ръка, улавям нечий поглед огнено-разтапящ, а пулса ми остава равномерен...
- Човек на своята природа не е верен.
- Какво човекът е за вас? Мишена жива? Кукла на конци? Декор за нашия „прекрасен свят”? Не! Той е кълбо от импулси, променливи и непостоянни импулси. Аз нямам импулси! Аз тичам със свободата си, във вечна надпревара с времето и пространството. Свободата е моето Аз, но не привидната, а вътрешната. Нямам ли я, по-добре да ме няма. Само така мога да уловя вятъра в ръцете си и до зори да препускам с алени коне. Лъчите слънчеви тогава даряват ми усмивка, а бризът нощен гали ме в жадувана почивка, прегръща ме зората синкаво-лилава и къпят ми очите сутрин капчици седефена роса...
- А любовта? За нея разкажете.
- Няма какво да ви кажа за нея. Съдете!”

Обичах те преди да те създам

Обичах те дори преди да те създам,
създадох те преди да мога да те видя.
В ръцете ми като скулптура ценна,
изваяна от даровит мечтател, виеше се...

Започнах трескаво да те извайвам...
Не спях ни денем, нито нощем.
Извезах бистрите очи с лагунно сини езера...
С цветовете пъстри на дъгата лицето изрисувах...
Треперех цяла, докато те ваех...
А ти така безжизнен и студен
ме гледаше и две сълзи търкулнаха се по лицето ми
и капнаха над каменното ти сърце...
Тогава с гръм и трясък се разчупи
И падна в нозете ми строшен на две...

Изгубих те преди да те познавам.
Обичах те дори преди да те създам.
Прегърнах камъка – с устни топли го целунах,
Сърце човешко за каменно ще си продам.

Теб...или Всички

Не ми излизай с тези номера! Навън не е студено,
просто празно е когато ти стоиш във вкъщи сам,
а аз се забавлявам!
Събрала съм мъже дузина, които може би ще ме обикнат!
Такава съм - имам нужда от теб или от всички!
Такъв си и ти - и няма да се промениш.
Но както си говоря смело, така сълзите в миг ще потекат,
гласа ми меден ще се разтрепери,
когато ми прошепнеш сетен път,
че искаш ме... Че имаш ме - ти знаеш,
но няма днес от мене да го чуеш.
Такава съм - разлята и пикантна,
понякога лютива,
но винаги вкусна...
Сега ще ме вземеш ли пак, на крилете си?
И пак да се сгушиш в сърцето ми и да заспиш...
Докато не престана да вярвам в теб,
в радостта, която носят очите ти,
в любовта, която носи сърцето ми,
твоето, моето сърце...
Няма как да те искам днес,
но никой няма право да ми казва да не те искам.
Такава съм си - романтична и въздушна.
И буреносна щом ме предадеш.
Такъв си ти - непредсказуем, волен...
Такива сме...
Имам нужда от ТЕБ или от Всички,
за да покрия липсата,
да ми набавят чувства и емоции
и после да ги размотавам в търсене на истина...
Самата аз лъжа съм...
Но номерата са си твои, и аз прихванах може би от теб.
Такава съм. Обичам да те имитирам.
Да си играя на любов, на страст, а после да си тръгвам.
Да лъжа, да не мисля, да не чувствам.
Дали на теб започнах да приличам?
Едва ли, darling!
Аз все още МОГА да ОБИЧАМ!