И пак съм в Нищото!

……Спокойствие.

Ключът за страдаща, разкървавена, неузряла още душа...
Залива ме лава от спомени -
красноречиви промеждутъци на времето,
сковало ме по странен начин към земя,
наречена, обречена, без минало, без корени..
Това съм аз - мълния от гръмотевичната буря
и разкъсана верига от брутална самота.
Вървя, а нямам път, утеха..
Вековното дихание превръща се в измамен стон.
На слепите давам късче от очите си,
на тъжните вливам от моята топлина.
Отвсякъде злокобна белота (би трябвало да е красива)
обгръща ме като кошмар.
И нищо.
Къс от цялата вселена.
Красива корист и в тялото пожар.

…..Любов.

Ключът за вечно съществуване, безсмъртност.
Любов преследвам, търся...
и пак съм в Нищото - огромна, черна пропаст.