На кой е нужно утрото?

Смълчан градът е... Стихнала в него
се будя с кърваво-златистата луна.
Един след друг прозорци светли гаснат
като светулки в непрогледна тъмнина.

Отдавна устни нецелувани прошепват:
"На кой е нужно ново утро да трепти?",
с ръце безшумно се притискам към отминали портрети
и празнично сърцето ми за миг искри.

И тихи, огнени лъчи над мене светват,
покриват тялото ми с лек воал от самота,
душата ми - мимоза бяла, в зъл портрет е,
отдавна скрила всяка мисъл за вина.

Сега съм в бездна на оголени копнежи,
безропотно проправям си пътека към върха,
в ума ми влачат морно тяло силуети
на минали причини и на настоящите "сега".

Плачевно в тишината се отронват нежни струни,
цигулката ти само в тази нощ не спи...
Смълчан градът е...
И луната в огън още свети...
На кой е нужно ново утро този сън да заличи!