Сърце от камък

Усмивката му някога изгаряше,
дъждът в очите му пораждаше
неимоверно състрадание,
докосваш длани до измамна нежност,
а после се подлагаш на горчиво разкаяние.

В усмивката му нямаше ни огън,
ни даже мъничка искра
и от дъжда бе капки две отронил
и в очите му не блясваше сълза.

Той бе началото и края,
но раздялата понякога пречиства
и магията разваля и сваля маската,
в която въплътил си любовта.

И изведнъж си сам-
от думите прогонен си тръгваш
като скитник под дъжда
и страшна буря небесата пак раздира,
но не по-страшна е от бунта в твоята душа.

Порастваш, мъчиш се да проумееш
в какво си се превърнал след това
защо обичат те, а ти се смееш
и нараняваш без да трепне съвестта?

Защо когато някой плаче в мрака
безчувствено сълзите му виниш,
а си забравил как и ти си плакал
и си се молил " Остани".

Нима забрави, че това сърце било е живо
и е туптяло в огнен пламък...
Усмихваш се, докосваш с длан гърдите си,
но нищо не усещаш, само студ...

Сърце от камък.