Ти си хладния повей на вятъра,
разтворил гърдите ми,
влял в мен празнота.
Ти си кресливия вик на птиците,
писък разкъсващ зловещата тишина.
Ти ме имаше. Аз пък те нямах.
Аз те виках, а ти си отиваше.
Аз те молех – душата ти, пълна със смях
Бе горчива и с моята няма молба тя се сливаше.
Ти – на рамото ми свел глава,
Ти не се смееше! Кървави бяха твойте сълзи!
Ти отказа да бъдеш силен – предаде се.
Любовта си предаде! Предаде и мен,
И себе си ти!
Затова не поглеждай виновно...
Аз те чакам, но ти не прииждай.
Като прилив и отлив си ти в живота ми,
но последният залез днес виждам.
Ти си капката дъжд на прозореца ми.
Превърни се в лъжовна сълза.
Не прониквай в сърцето, прогнило в отрова.
Аз обичам! Но обичам ли – оставам сама.
Това е моето проклятие.
Не, не искам да ме съжаляваш!
Самотата научи ме да не обичам,
Да не вярвам.. Да не прощавам.
Дори и на теб. Отиди си!
Завинаги. Внезапно.
Проклятието мое... ТИ СИ!
Няма коментари:
Публикуване на коментар