А беше септември...

Изчезваш...Изпаряваш се като мъгла.
А аз съм капката роса, потекла от очите ти.
Пропъждаш ме. Оставяш слабостта си под дъжда.
Не ме моли! Аз съм сподавеният вик в гърдите ти.

Обиждай ме! Пъди ме! Намрази ме!
Само не искай да си тръгна първа.
Плачи, проклинай ме, презри ме!
Само не искай да те оставя сам.

Не ми е нужно твоето откровение,
аз всичко знам за теб,
прозирам в твоята изстрадала душа.
Защо дойде при мен да търси съжаление?
Нима за теб единствена съм на света?

Не е така, нали?
- "Аз влюбих се в нея...Стана случайно,
непредвидено дори..."
Не карай моите очи да плачат.
Боли ме страшно много, затова мълчи!

- "Но аз обичам теб! Изслушай ме - и двете."
Би ли спрял с измамните слова?
В сърцето ми ти беше разцъфтяло цвете,
а днес увяхна то,
потъпкано от твоите лъжи умря.

Да бъдем с теб приятели?
Това е невъзможно!
Да стискаме за поздрав леко дланите,
когато в буйната ни кръв кипи страстта?
С устни да докосваме страните си,
когато в душите ни бушува любовта?

Да те прегръщам, без да мога
да слея устни с твоята уста?
Със снимката ти заспивам вечер,
не с тебе?
Не е ли странно това?

Човекът, с когото до вчера
бяхме най-близки на света
да бъде днес един добър познат?

Това ли искаш - да забравя всичко,
което с теб преминахме ръка в ръка?
Не искай от мен невъзможното!
Нека само за последно те прегърна -
от утре ще сме най-чужди на света!

2002, септември